Господарят на войната

— И скоро единствените, които могат да разберат заплетените ти хармонии — не отстъпваше Гуинивиър, — ще бъдат само други умели майстори на словото, и ти започваш да се стремиш да ставаш все по-хитър и да се мъчиш да направиш впечатление на колегите си поети, но забравяш, че извън занаята никой не може да разбере онова, което правиш. Менестрелите пеят за менестрели, а ние останалите се чудим за какво е всичкият този шум. Вашата задача, Пирлиг, е да запазите живи историите на народа, а как ще ги запазите, ако пишете и пеете само за посветени?

— Едва ли бихте искали да пеем простащини, лейди — каза Пирлиг и възмутено удари струните от конски косъм на своята арфа.

— Бих искала да пеете просто за простите и умно за умните — каза Гуинивиър, — при това, забележи, и двете едновременно, но ако можеш само да си умен, лишаваш народа от неговите истории, а ако си само прост, не би получил злато от никой лорд или лейди.

— Само от вулгарните лордове — лукаво вметна Сийнуин.

Гуинивиър ме погледна, готова да се нахвърли с обиди срещу мен, но после осъзнала желанието си, избухна в смях.

— Ако имах злато, Пирлиг — каза тя, обръщайки се отново към менестрела, — щях да те възнаградя, защото ти пя хубаво, но уви, нямам.

— Вашата похвала е достатъчна награда, лейди — поклони се Пирлиг.

Присъствието на Гуинивиър бе стреснало моите копиеносци и цяла вечер на групички, на групички мъжете идваха да я гледат учудени. Тя не обръщаше внимание на втренчените им погледи. Сийнуин я бе посрещнала без да покаже ни най-малко удивление, а Гуинивиър бе достатъчно умна да се държи любезно с моите дъщери и сега и Моруена, и Серен спяха на земята край нея. И те като моите копиеносци бяха очаровани от високата, червенокоса жена, чиято репутация бе толкова смущаваща, колкото и външният й вид. А Гуинивиър бе просто щастлива, че е там. Нямахме нито маси, нито столове в замъка, само тръстикови рогозки по пода и вълнени килими, но тя седна край огъня и без усилие наложи присъствието си на всички в замъка. В очите й имаше сила, която плашеше, водопадът от буйни червени къдрици бе поразителен, а радостта й от това, че е свободна, се предаде на всички.

— Колко време ще остане свободна? — попита ме Сийнуин по-късно тази нощ. Бяхме дали нашата лична стая на Гуинивиър и бяхме в залата с останалите от домакинството ни.

— Не знам.

— А какво знаеш?

— Знам, че чакам Исса и после тръгваме на север.

— Към Кориниум ли?

— Аз ще отида в Кориниум, но вас и другите семейства ще изпратя в Глевум. Там ще си достатъчно близо до бойните действия, а ако стане най-лошото ще можете да заминете на север към Гуент.

Започнах да се гриза отвътре на следващия ден, когато от Исса все още нямаше и следа. В съзнанието ми ние се състезавахме със саксите към Кориниум и колкото повече се бавех, толкова по-малка ставаше възможността да спечелим състезанието. Ако саксите успееха да се справят с нас отряд по отряд, Думнония щеше да падне като прогнило дърво, моят отряд, който беше един от най-силните в страната, бе принуден да се мотае в Дун Карик, защото Исса и Арганте не се бяха появили.