Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Серен и Моруена отегчени от опита си да оберат всички сини камбанки в гората, бяха открили заешка дупка с малки зайчета под някаква папрат и орлови нокти в края на дърветата. Те развълнувано извикаха Гуинивиър да дойде и да ги види, после с въодушевление загалиха малките пухкави телца, които трепереха при всеки допир. Сийнуин ги наблюдаваше.
— Тя завладя сърцата на момичетата — каза ми Сийнуин.
— И на моите копиеносци — добавих аз и това бе истина. Само преди няколко месеца моите хора псуваха Гуинивиър, наричайки я курва, а сега я гледаха с обожание. Тя бе решила да ги очарова, а когато Гуинивиър реши да бъде очарователна, можеше да замае главата на всеки.
— Артур ще си има големи неприятности, ако я затвори отново между четири стени след всичко това — казах аз.
— И вероятно затова иска да бъде освободена — отбеляза Сийнуин. — Сигурна съм, че не е искал да я убиваш.
— Арганте обаче би искала.
— Сигурно — съгласи се Сийнуин и се вгледа заедно с мен на юг, но по дългия прав път още не се виждаше и следа от копиеносци.
На здрачаване Исса най-после се появи. Пристигна със своите петдесет копиеносци, с тридесетте стражи на двореца в Дурновария, с десетина Черни щита — лични войници на Арганте и с още поне двеста други бегълци. А което бе по-лошо, беше взел със себе си и шест волски каруци. Именно тези тежки коли бяха забавили пристигането му. Най-голямата скорост на една тежко натоварена волска кола бе по-бавна от ход на стар човек, и Исса бе мъкнал тези каруци, бързи като охльови, по целия път на север.
— Какво те прихвана? — креснах му аз. — Няма време да се влачиме с каруци!
— Знам, господарю — каза той нещастен.
— Луд ли си или какво? — продължих да крещя ядосан. Бях пришпорил кобилата си, за да го пресрещна и сега рязко дръпнах юздите й.
— Заради теб загубихме часове!
— Нямах избор! — оправда се той.
— Имаш копие — озъбих му се аз. — Това ти дава право на избор.
Исса вдигна рамене и посочи към принцеса Арганте, която се возеше в първата волска кола. Четирите вола с хълбоци, кървящи от остените, с които ги бяха подкарвали цял ден, спряха насред пътя, увесили глави.
— С каруците дотук! — викнах й аз. — Нататък ще яздите или ще ходите!
— Не! — упорито тръсна глава Арганте.
Слязох от кобилата си и се приближих до колоната от каруци. В една от тях имаше само римски статуи, които бяха украсявали двора на двореца в Дурновария, друга бе претъпкана с всякакви дрехи, а в трета бяха накамарени готварски гърнета, поставки за факли и бронзови свещници.
— Махнете ги от пътя — викнах аз гневно.
— Не! — Арганте бе скочила от високата си седалка и сега изтича към мен. — Артур ми заповяда да ги взема.
— Артур, лейди — обърнах се аз към нея, сдържайки гнева си, — няма нужда от статуи!
— Те идват с нас — викна Арганте, — иначе и аз оставам!
— Тогава останете тук, лейди — изсъсках аз свирепо. — Махнете ги от пътя! — викнах на коларите. — Хайде по-бързо! Махайте ги от пътя веднага!
Вече бях измъкнал Хюелбейн и мушнах в хълбоците най-близкия вол, за да го накарам да завие към края на пътя.
Гуинивиър гледаше отстрани. На лицето й имаше хладно подигравателен израз и нищо чудно, защото Арганте се държеше като разглезено дете. Друидът на Арганте, Фергал, побърза да окаже помощ на своята принцеса, протестирайки че в една от каруците са всичките му магически казани и съставки.
— И съкровището — добави той накрая.
— Какво съкровище? — попитах аз.
— Съкровището на Артур — каза саркастично Арганте, като че ли, разкривайки съществуването на златото, печелеше спора за каруците. — Той иска да е при него в Кориниум.
Тя отиде при втората волска кола, вдигна няколко тежки дълги дрехи и отви един дървен сандък, скрит под тях.
— Златото на Думнония! Би ли го оставил на саксите?
— По-добре него да им оставим, лейди, отколкото вас или мен — отговорих аз и замахнах с Хюелбейн към ремъците на хамутите. Арганте изпищя срещу мен, кълнейки се, че ще си получа наказанието за това. Бил съм й крадял съкровищата. Но аз само продължих да режа ремъците на следващите каруци и през зъби нареждах на коларите да освободят животните.