Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Май си създадох още един враг — отбелязах аз, наблюдавайки Арганте, която разпалено говореше на друида си, явно настояваше Фергал да направи заклинание срещу мен.
— Ако имаме един и същи враг, Дерфел — усмихна се Гуинивиър, — значи двамата с теб най-после сме съюзници. Това ми харесва.
— Благодаря, лейди — казах аз и си помислих, че не само двете ми дъщери и моите копиеносци са изпаднали под влиянието на нейния чар.
Щом последното злато потъна в калта, моите хора се върнаха на пътя и си взеха копията и щитовете. Слънцето пламтеше над Севърнско море, изпълвайки западния хоризонт с алено сияние, когато ние най-сетне поехме на север към войната.
Изминахме само няколко километра, когато тъмнината ни застави да се отбием от пътя и да потърсим подслон. Но поне бяхме стигнали до хълмовете северно от Инис Уидрин. Тази нощ прекарахме в един изоставен замък, където хапнахме твърд хляб и сушена риба. Арганте седна отделно от нас, под закрилата на своя друид и на охраната си. Сийнуин се опита да я приобщи към нашия разговор, но не успя, така че оставихме принцесата да се цупи.
След като се нахранихме, отидохме със Сийнуин и Гуинивиър до върха на малкия хълм зад замъка, където имаше две могили, от онези, които древните някога са правили. Помолих мъртвите за прошка и се качих на върха на едната могила. Сийнуин и Гуинивиър ме последваха. Тримата се вгледахме на юг. Долината под нас бе много красива, побеляла от цветовете на ябълковите дръвчета, които отразяваха лунната светлина. На хоризонта се виждаше само мрачното сияние на пожарите.
— Саксите се движат бързо — отбелязах аз навъсен.
Гуинивиър загърна раменете си с пелерината.
— Къде е Мерлин? — попита тя.
— Изчезна — казах аз. Говореше се, че Мерлин е в Ирландия или някъде в северната пустош, или може би в пустите земи на Гуинед, а според друг слух бил мъртъв и Нимю била изсякла цяла гора, за да направи погребалната му клада. Убеждавах себе си, че това е само слух.
— Никой не знае къде е Мерлин — тихо се обади Сийнуин, — но той със сигурност знае ние къде сме.
— Моля се да е така — каза пламенно Гуинивиър и аз се зачудих на кой Бог или Богиня се моли сега. Дали все още се молеше на Изида? Или се беше върнала към британските Богове? А може би тези Богове ни бяха изоставили. Тази мисъл ме накара да потръпна. Пламъците на Мей Дун трябва да са били тяхна погребална клада, а бойните отряди из Думнония сега бяха тяхното отмъщение.
Призори тръгнахме отново. През нощта се бяха натрупали облаци и с първата дневна светлина започна да пръска. Фоския път бе пълен с бегълци и въпреки че бях изпратил напред двайсетина въоръжени войници да изтласкат всички волски каруци и стада встрани от пътя, пак напредвахме ужасно бавно. Много деца не можеха да вървят с нашия ход и трябваше да ги качим върху товарните животни, които носеха копията, ризниците и храната ни, а някои и върху раменете на по-младите копиеносци. Арганте яздеше моята кобила, а Гуинивиър и Сийнуин вървяха пеша и се редуваха да разказват приказки на децата. Дъждът се засили и започна да засипва възвишенията с широки сиви откоси и да ромоли надолу в плитките канавки от двете страни на римския път.
Надявах се до обяд да стигнем Акве Сулис, но вече беше следобед когато кални и уморени се появихме в долината, подслонила града. Реката бе придошла и довлякла множество клони и листа, които бе наблъскала напреки пред каменните стълбове на римския мост. Наносът се бе превърнал в бент, който отклоняваше водата от коритото на реката и тя бе заляла нивите и по двата бряга. Едно от задълженията на градския магистрат бе да поддържа преливниците под моста чисти, така че водата да може да се изтича, но очевидно тази задача бе пренебрегната, така както бе занемарено и задължението да се поддържа градската стена. Тази стена се намираше само на сто крачки от моста и тъй като Акве Сулис не беше град крепост, стената му никога не е била непристъпна, но сега едва ли изобщо можеше да бъде някакво препятствие. Цели участъци от дървената палисада на върха на земния насип, завършващ с каменен градеж, липсваха очевидно дървото е било използвано за огрев или за строеж, а самото каменно укрепление бе толкова разрушено, че саксите можеха да влязат в града без дори да развалят строя си. Тук-там се виждаха хора, които френетично се опитваха да поправят палисадата, но можеха да успеят само ако бяха петстотин души и имаха цял месец време.
Влязохме в града през красивата южна порта. Видях, че макар градът да нямаше нито сили да възстанови укрепленията, нито работна ръка, за да поддържа проходимостта на арките под моста, някой все пак бе намерил време да обезобрази красивото лице на римската Богиня Минерва, което някога бе украсявало арката над портата. На мястото на лицето сега се виждаха острите ръбове, оставени в камъка от чука, издълбал един груб християнски кръст.