Господарят на войната

— Саксите се движат бързо — отбелязах аз навъсен.

Гуинивиър загърна раменете си с пелерината.

— Къде е Мерлин? — попита тя.

— Изчезна — казах аз. Говореше се, че Мерлин е в Ирландия или някъде в северната пустош, или може би в пустите земи на Гуинед, а според друг слух бил мъртъв и Нимю била изсякла цяла гора, за да направи погребалната му клада. Убеждавах себе си, че това е само слух.

— Никой не знае къде е Мерлин — тихо се обади Сийнуин, — но той със сигурност знае ние къде сме.

— Моля се да е така — каза пламенно Гуинивиър и аз се зачудих на кой Бог или Богиня се моли сега. Дали все още се молеше на Изида? Или се беше върнала към британските Богове? А може би тези Богове ни бяха изоставили. Тази мисъл ме накара да потръпна. Пламъците на Мей Дун трябва да са били тяхна погребална клада, а бойните отряди из Думнония сега бяха тяхното отмъщение.

Призори тръгнахме отново. През нощта се бяха натрупали облаци и с първата дневна светлина започна да пръска. Фоския път бе пълен с бегълци и въпреки че бях изпратил напред двайсетина въоръжени войници да изтласкат всички волски каруци и стада встрани от пътя, пак напредвахме ужасно бавно. Много деца не можеха да вървят с нашия ход и трябваше да ги качим върху товарните животни, които носеха копията, ризниците и храната ни, а някои и върху раменете на по-младите копиеносци. Арганте яздеше моята кобила, а Гуинивиър и Сийнуин вървяха пеша и се редуваха да разказват приказки на децата. Дъждът се засили и започна да засипва възвишенията с широки сиви откоси и да ромоли надолу в плитките канавки от двете страни на римския път.

Надявах се до обяд да стигнем Акве Сулис, но вече беше следобед когато кални и уморени се появихме в долината, подслонила града. Реката бе придошла и довлякла множество клони и листа, които бе наблъскала напреки пред каменните стълбове на римския мост. Наносът се бе превърнал в бент, който отклоняваше водата от коритото на реката и тя бе заляла нивите и по двата бряга. Едно от задълженията на градския магистрат бе да поддържа преливниците под моста чисти, така че водата да може да се изтича, но очевидно тази задача бе пренебрегната, така както бе занемарено и задължението да се поддържа градската стена. Тази стена се намираше само на сто крачки от моста и тъй като Акве Сулис не беше град крепост, стената му никога не е била непристъпна, но сега едва ли изобщо можеше да бъде някакво препятствие. Цели участъци от дървената палисада на върха на земния насип, завършващ с каменен градеж, липсваха очевидно дървото е било използвано за огрев или за строеж, а самото каменно укрепление бе толкова разрушено, че саксите можеха да влязат в града без дори да развалят строя си. Тук-там се виждаха хора, които френетично се опитваха да поправят палисадата, но можеха да успеят само ако бяха петстотин души и имаха цял месец време.

Влязохме в града през красивата южна порта. Видях, че макар градът да нямаше нито сили да възстанови укрепленията, нито работна ръка, за да поддържа проходимостта на арките под моста, някой все пак бе намерил време да обезобрази красивото лице на римската Богиня Минерва, което някога бе украсявало арката над портата. На мястото на лицето сега се виждаха острите ръбове, оставени в камъка от чука, издълбал един груб християнски кръст.