Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Около тълпата сновяха хора със стативи и фотоапарати, поставяха триножниците си на стъпалата на Капитола, катереха се по постаментите на статуите, за да правят снимки оттам. Тук-таме над тълпата се мяркаха сините куртки на конните полицаи, а на празната част от моравата между народа и Капитола също се виждаха полицаи и неколцина души от пътната полиция — много излъскани и деловити в своите светлозелени униформи, черни високи обуща, широки черни колани и виснали кобури.
Тълпата започна да скандира:
— Уили, Уили, Уили! Ис-ка-ме Уи-ли!
Аз наблюдавах всичко това от прозореца на втория етаж. Интересно, казах си, достигат ли тези викове и този шум до онези, които плещят, спорят и бръщолевят в Камарата на представителите? Навън, на моравата, под модрото пролетно небе, всичко беше много просто. Никакви спорове. Много просто:
— Ис-ка-ме Уи-ли! Уили, Уили, Уили!
Един протяжен ритъм с хрипливи обертонове — като прибой.
В този миг видях как една голяма черна кола се приближи бавно пред Капитола и спря. От нея излезе човек, махна с ръка на полицаите и се насочи към естрадата в края на моравата. Това беше дебел човек. Тайни Дъфи.
След малко той вече говореше на тълпата. Не можех да чуя думите му, но знаех какво говори. Съобщаваше им, че Уили Старк ги моли да се разотидат мирно и тихо, да изчакат до вечерта и да се съберат отново пред Капитола към осем часа — тогава Уили ще може да им каже нещо.
Аз знаех какво ще им каже. Знаех, че ще се изправи пред тях и ще им каже, че той все още е губернатор на този щат.
Знаех го, защото предната вечер към седем и половина Шефа ме повика и ми даде голям кафяв плик.
— Лоудан е отседнал в хотел „Хаскел“ — каза той. — Зная, че сега е в стаята си. Иди при него и му покажи това нещо, но не му давай да се докосва до него. И му кажи да прибере псетата си. Впрочем не е толкова важно дали ще ги прибере, или не, защото те и без това вече си клекнаха.
Лоудан беше водачът на хората на Макмърфи в Камарата на представителите.
Отидох в хотела и се качих до стаята на Лоудан, без да го предизвестя за идването си. Почуках на вратата и когато се обади, казах:
— Поща.
Той отвори вратата — едър, жизнерадостен човек с изискани маниери, облечен в халат на цветя. Отначало не ме позна — видя само големия кафяв плик и някакво лице зад него. Но когато посегна към плика, аз го отдръпнах и прекрачих прага. Изглежда, едва тогава забеляза лицето ми.
— О, здравейте, господин Бърдън — поздрави той. — Казват, че през последните дни сте били страшно зает.
— Ами, шляя се — казах аз, — само се шляя и нищо повече. И както се шляех сега из този квартал, реших да се отбия при вас и да ви покажа нещичко, което един приятел ми даде. — Извадих от плика дългия лист и му го поднесох да го види. — Не, не го пипайте, ще си опарите кунките — предупредих аз.
Той не посегна повече, но се вторачи в листа. Адамовата му ябълка подскочи два-три пъти, после свали пурата от устата си (доброкачествена пура, най-малко двадесет и пет центова, ако се съди по мириса) и каза:
— Фалшификация.
— Подписите според мен са истински — казах, — но ако се съмнявате, можете да позвъните на някой от вашите приятели, чието име виждате тук, и да го попитате да ви каже откровено.
Той се замисли за миг над това предложение, адамовата му ябълка се раздвижи отново, този път по-тежко, но той прие удара като воин. Или пък все още мислеше, че това е фалшификация. После каза:
— Ще ви докажа, че не е вярно. — И отиде до телефона.
Докато чакаше да го свържат, обърна се към мен и каза:
— Моля, седнете.
— Не, благодаря — отвърнах, защото не бях дошъл на гости.
Най-после го свързаха.
— Монти — каза той в слушалката, — пред себе си имам декларация, в която се казва, че долуподписаните смятат за неоснователно губернаторът да бъде привлечен под отговорност и ще гласуват против такава мярка, какъвто и натиск да упражняват върху тях. Да, така е казано, „какъвто и натиск да упражняват върху тях“. Отдолу стои и твоят подпис. Какво ще кажеш по този въпрос?
Последва дълга пауза, след което Лоудан каза:
— За бога, стига си мънкал и усуквал, отговори човешки!
Нова пауза, след което Лоудан изкрещя:
— Ти… ти…
Но не можа да каже нищо повече, тръшна слушалката и обърна към мен едрото си, жизнерадостно до преди малко лице. Устата му се движеха, като че едва си поемаше дъх, но не се чуваше никакъв звук.