Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Аз чаках напрегнато да ревнат. Всеки път. Бях сигурен, че ще се разнесе рев и въпреки това го чаках с напрежение и тишината преди рева ми се струваше непоносимо дълга. Това напомняше гмуркане на голяма дълбочина. Започваш да изплуваш към светлината, но знаеш, че все още не можеш да си поемеш въздух, все още не, и усещаш само как кръвта бие в слепоочията ти в това непоносимо безвремие. После ревът се разнасяше и аз се чувствувах, като че вече съм изплувал на повърхността — въздухът нахлува в дробовете и всичко наоколо ти се завърта. Нищо не може да се сравни с рева на тълпата, който се изтръгва изведнъж и едновременно от всички — от нещо, което се крие у всеки човек в тълпата, но не е той самият. Ревът се надигаше и растеше, затихваше и отново растеше, а Шефа стоеше с вдигната към небето десница и ококорени зачервени очи.
И когато ревът замираше, той казваше, без да сваля ръка:
— Вгледах се в лицата ви.
И те ревваха.
Той казваше:
— И видях поличба, о, боже!
И те ревваха пак.
Той казваше:
— Видях роса по руното, а земята — суха.
И отново рев.
После:
— Видях кръв на луната! Цели ведра кръв! Аз зная чия ще бъде тази кръв. — После се накланяше напред и грабваше нещо от въздуха с дясната си ръка. — Дайте ми сатър!
Това се повтаряше навсякъде. И колата се носеше из щата, клаксонът виеше и ревеше, Захарчо минаваше на косъм от някоя цистерна и от устата му се разхвърчаваха слюнки, докато изрече думите, които се набираха в гърлото му и не можеха да излязат: „К-к-к-к-коп-ле-то…“ И Шефа се изправяше някъде с вдигната десница (кога в дъжд, кога в пек, кога вечер при светлината на бензинови факли, запалени пред стъпалата на някой дюкян) и тълпата ревеше. И от безсънието усещах главата си така куха, че ми се струваше голяма като небето, а краката си изобщо не усещах — все едно, че стъпвах по облаци от памук.
Да, така беше.
Но се случваше и друго: Шефа седи в кадилака със загасени фарове в страничната уличка до някоя къща, късно след полунощ. Или пред пътната врата, ако е в провинцията. Шефа се навежда към Захарчо или към някой от неговите приятели, Харис Големия или Ал Пъркинс, и шепне бързо:
— Кажи му да излезе. Знам, че си е в къщи. Обясни му, че е по-добре да излезе и да поговори с мен. Ако не иска, ти само му кажи, че си приятел на Ела Лу. Тогава ще излезе.
Или:
— Попитай го чувал ли е за Уилсън Хитрия.
Или нещо от този род. И след малко се появяваше разтреперан човек с горнище от пижама, затъкнато в панталоните, с лице, което се белееше в тъмнината.
А биваше и тъй: Шефа седи в задимена стая, с кафеник или бутилка на пода пред него, и казва:
— Вкарайте го тоя пич. Вкарайте го.
И когато вкарат пича, Шефа го изглежда от глава до пети и казва:
— Това е последният ти шанс. — Той произнася тези думи бавно и спокойно. После се навежда изведнъж към човека и добавя, вече не така бавно и спокойно: — Гадино мръсна, знаеш ли какво мога да направя с тебе?
И наистина можеше. Защото всичко беше в негови ръце.
В следобеда на 4 април 1933 улиците, които водят към Капитола, бяха пълни с народ, но не с онзи народ, който сте свикнали да виждате по тези улици. Сега той беше далеч по-многоброен. Същия следобед „Кроникъл“ писа, че според слуховете се готвел поход към Капитола, но уверяваше, че законът нямало да трепне пред никакви заплахи. Още преди пладне на 5 април броят на загорелите вратове, плъстените шапки, сините комбинезони и крепдешинените, неравно поръбени рокли с червена прах по полите значително се увеличи, а наред с тях се виждаха и още много физиономии и дрехи, — които не бяха от най-затънтените краища, а се гражданееха. Тълпата се придвижваше към Капитола без песни и викове и се пръсваше по широката морава със статуите.