Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– Грета.
– Да?
– Защо не отидеш да го видиш?
– Той не иска да ходя.
– Вероятно се срамува да те помоли за помощ.
– Не, Айнар не е такъв. А и защо да се срамува? След всичко, което преживяхме, защо би се засрамил чак сега?
– Помисли си какво преживява. Досега не му се е случвало подобно нещо.
– Но тогава защо не пожела да го придружа от самото начало? Ясно заяви, че не иска да ходя с него.
– Вероятно се е страхувал.
– Мислиш ли?
Чиновникът драсна клечка кибрит и запали цигара. Искаше ѝ се Ханс отново да я прегърне, но реши да не се приближава до него. Изправи гръб и приглади плохите на полата си. Осъзнаваше, че е старомодно, но не искаше да се хвърля в обятията му, докато още беше съпруга на Айнар.
– Отиди да го видиш – каза Ханс. – Ако искаш, ще дойда с теб. С радост ще те придружа.
– Не бива да ходя там.
– Напротив.
– А работата ми?
– Ще почака. А може да си вземеш триножника и боите.
– Наистина ли смяташ, че е удачно?
– Ще дойда с теб – повтори Ханс.
– Не, няма смисъл.
– Защо?
На бюрото на чиновника имаше брой на L'Echo de Par отворен на отзивите за последната ѝ изложба. Още не бе чела статията, но един параграф ѝ се наби на очи, сякаш бе подчертан: "След безброй портрети на един и същ модел – странно момиче на име Лили – Грета Вегенер става скучна. Пожелавам ѝ да си намери нов модел и нова гама от цветове. Щом е от Калифорния, защо не погледне към жълтите и златни нюанси от родината си? Нарисувайте ми картина на Тихия океан и каньоните!".
– Ако изобщо отида, ще съм сама – каза Грета.
– Сега говориш като Айнар.
– Та аз съм като него.
Смълчаха се за няколко минути, разглеждаха картините и слушаха дъжда и шума от улицата. В Париж бе студено, сутрин влагата се пропиваше под кожата и Грета си представяше, че единственото по-влажно и сиво място на света в момента е Дрезден. Ако отидеше там, щеше да е като да навлезе още по-дълбоко в недрата на зимата.
Ханс отново каза:
– Ако мога да помогна с нещо...
Той пак се приближи до нея и Грета отново изпита онова усещане върху ръката си – все едно перце гали кожата ѝ. Дори през сивия костюм долавяше тихия му пулс.
– Грета.
– Трябва да тръгвам.
– Дали...
– Наистина трябва да тръгвам.
– Добре. – Ханс ѝ помогна да си облече шлифера. – Съжалявам.
Тогава чиновникът попита дрезгаво:
– Да очакваме ли нови картини в скоро време, госпожо Вегенер?
– Не, вероятно по-нататък – отвърна тя и когато излезе на улицата сред пълзящите в дъжда коли и безбройните чадъри по тротоара, реши, че ще опакова сгъваемия триножник и боите и ще си запази цяло купе за следващия влак до Дрезден.
В ДРЕЗДЕН ГРЕТА най-много се изненада, че хората на улицата вървят с наведени глави. Никой не вдигаше очи и не се изненадваше от високия ѝ ръст, а тя бе свикнала да срещат погледа ѝ и да я поздравяват. През първия ден имаше чувството, че е невидима, че е изгубена дълбоко в гънките на Европа. Това предизвиква лека паника у нея, докато вървеше по чакълената алея към входа на Общинската женска болница; паникьоса се, защото изведнъж се уплаши, че ако никой не може да я намери, то тя на свой ред няма да намери Айнар.
Първоначално настана объркване.
– Търся госпожица Вегенер – каза Грета на регистратурата, където фрау Кребс пушеше цигара. Името Вегенер нищо не ѝ говореше. Тя присви устни и поклати глава, при което безупречно подстриганата ѝ коса се развя около брадичката. Грета опита отново: – Тя е слаба и тъмноока. Много срамежлива. Дребно момиче от Дания?
– За Лили Елбе ли говорите?
Грета, която точно в този момент си представи как Aйнар вдига лице към слънцето, докато влакът прекосява река Елба по моста на Мариенщрасе, отвърна:
– Да, точно тя.
В стаята мъждукаше преносима газова печка. Жълтите пердета бяха спуснати, а сините пламъци хвърляха танцуващи сенки върху леглото. Грета се държеше за металните тръби на поставката за крака. Лили бе сгушена под одеялото с отпуснати отстрани ръце. Спеше и дишаше през носа.
– Моля ви, не я безпокойте – прошепна от прага фрау Kpeбс. – Операцията беше тежка.
– Кога я оперираха.
– Преди три дни.
– Как е сега?
– Трудно е да се каже. – Фрау Кребс скръсти ръце пред гърди- те си. В стаята бе топло, а тишината се стори на Грета неестествена. Тя седна на стола в ъгъла и преметна одеялото върху скута си. Уморена и измръзнала бе от пътуването. Фрау Кребс я остави насаме с Лили и Грета заспа до леглото.
След няколко часа, когато се събуди, Грета си помисли, че е заспала за кратко на някоя от верандите в Пасадена. Тогава обаче зърна Лили, която помръдна върху възглавницата. Клепачите ѝ потрепнаха.