Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
Фрау Кребс се покашля.
– Професор Болк ми каза, че ще дойдеш, но забрави да ми каже името ти. Типично за него.
– Казвам се Лили.
– Лили чия?
Навън облаците се разпръснаха и отвориха голяма светлосиня дупка в небето, реката засия, а моряците с дебелите палта вдигнаха очи към синевата. Лили се замисли и отговори:
– Елбе. Лили Елбе.
Следобед слезе да пие чай в зимната градина. Намери един метален стол и седна встрани от останалите, а слънцето погали лицето ѝ през стъклото. Денят се бе прояснил и сега небето бе синьо. Помещението се затопли достатъчно, за да се изпълни въздухът с аромата на папрати и бръшляна, виещ се по метални решетки на стените. Зимната градина гледаше към Елба, набраздена от вълни заради поривите на вятъра, който бе пропъдил облаците. Белите гребени ѝ напомниха за протока Категат в Дания и за пейзажите на Айнар. Преди години Лили сядаше па плетения стол във Вдовичи дом и гледаше картините му. Разглеждаше ги безпристрастно, все едно бяха дело на отдавна починал роднина, с когото се гордееше.
През тази седмица Лили спеше до късно; имаше чувството, че колкото повече си почива, толкова повече се уморява. Следобед пиеше чай и хапваше сладкиш в зимната градина. Сядаше на металния стол, поставяше чашата на коляно и кимаше плахо на другите момичета, които се събираха в градината да клюкарстват. От време на време някое от тях се разсмиваше толкова силно, че Лили поглеждаше нататък: събрани в кръг млади жени с дълги коси, лъщяща от здраве кожа и кореми, издуващи болничните нощници. Лили знаеше, че повечето пациентки са тук по тази причина, и ги гледаше крадешком, не с презрение или жалост, а с интерес и копнеж, защото момичетата разговаряха непринудено и никое от тях – ако се съдеше по гръмкия им смях, отекващ из зимната градина като сребърен куршум, който заплашваше да разбие стъклата – май не се притесняваше, че през следващите няколко месеца ще живее в Общинската женска болница в Дрезден. Клиниката приличаше на общество, което още не я бе приело. "Може би един ден и аз ще съм като тях", каза си тя, докато слънцето галеше коленете и китките ѝ, обърнати навън за да усетят топлината, която бе започнала да прониква постепенно в тялото ѝ.
Лили знаеше, че професор Болк иска от нея да напълнее. Всеки следобед фрау Кребс ѝ носеше оризов пудинг с бадеми в пълнежа – по датски. Първия път, когато гребна от крема и усети в устата си твърдия, грапав бадем, Лили вдигна очи и, забравила къде се намира, каза на датски:
– Таk, tak.
На третия ден от постъпването си в клиниката, докато седеше в зимната градина, забеляза през стъклото, че навън са поникнали минзухари. С ярките си цветове и сгушени на вятъра изглеждаха толкова смели в кафявата пръст, която през следващите няколко седмици щеше постепенно да се превърне в зелен килим. Днес реката имаше цвета на масло и течеше лениво, а по нея се носеше шлеп, пренасящ стока, увита с черен брезент и стегната с въжета.
– Как мислите, дали тази година ще се запролети по-рано?
– Моля? – попита Лили.
– Забелязах, че гледате минзухарите.
Едно момиче бе седнало незабелязано на съседния стол и сега се премести срещу Лили от другата страна на бялата желязна маса.
– Май са подранили – отвърна Лили.
– Сигурна съм, че тази година пролетта ще настъпи по-рано – рече момичето с разпиляна по раменете руса коса и чипо носле. Оказа се, че името ѝ е Урсула и е сираче от Берлин. Още нямаше двайсет години и се бе озовала в Дрезден по обичайната причина.
– Мислех си, че го обичам – сподели ѝ Урсула по-късно.
На другия ден слънцето грееше още по-силно. Лили и Урсула се запътиха към парка, облечени с пуловери с високи яки и кожени шапки с наушници, взети назаем от фрау Кребс. Тръгнаха по алеята към минзухарите, които вече бяха поникнали на всякъде. Навън, край река Елба, на вятъра, който бе по-мразовит, отколкото изглеждаше от зимната градина, Урсула попита.
– А ти защо си тук, Лили?
Лили се замисли, прехапа устни и скри ръце в ръкавите. На- края отговори:
– Аз съм болна отвътре.
– Разбирам – каза Урсула.
От този момент нататък всеки следобед двете пиеха чай заедно. Избираха си шоколадови бонбони от многобройните кутии, които Урсула бе измъкнала от последното си работно място.
– Заради тези бонбони загазих – заяви Урсула, взе бонбон с формата на мида и го лапна. Разказа на Лили за магазина за шоколад на булевард "Под липите", където работела. Най-богатите мъже в Берлин ходели там по обед или в пет часа и с преметнати на лакът палта купували триетажни кутии с бонбони, увити в златист станиол и завързани със сатенени панделки.