Момичето от Дания

Ханс организира поредната изложба на нейни картини в галерията си и за пръв път Грета не отиде на откриването. Писнало ѝ бе от всичко, но не го каза на Ханс, защото би прозвучало неблагодарно, капризно. Особено от устата на Грета, за която само преди пет години никой не бе чувал и която тази cyтрин даде интервю на красив журналист от Ница с премрежен поглед, който я прекъсна с думите: "Кога осъзнахте колко сте велика?". Да, за пет години бе постигнала толкова много, но въпреки това си мислеше: "Постигнах успех, но какво значение има?" Остана сама, а съпругът ѝ и Лили бяха в Дрезден, също сами.

Повече от седмица след като Айнар замина, в един дъждовен  ден, огласян от свистящите спирачки на автомобилите, Грета отиде при Ханс в галерията. Той седеше в кабинета си, а на съседното бюро чиновник пишеше в счетоводния тефтер.

– Не успях да продам всички картини – каза Ханс.

Един от портретите на Лили – под чадър в къпалнята до Сена – стоеше подпряна на бюрото, на което чиновникът дращеше с молив по редовете в тефтера.

– Трябваше да дойдеш на откриването. Някакъв проблем ли има? – попита Ханс и добави: – Запозна ли се с новия ми асистент? Това е мосю Льо Гал.

Чиновникът имаше слабо лице и нещо в меките му кафяви очи напомни на Грета за Айнар. Представи си как Айнар се качва колебливо на трамвай в Дрезден със сведени очи и свенливо прибрани в скута ръце – и потрепери. "Какво причиних на съпруга си?", помисли си тя.

– Мога ли да помогна с нещо? – Ханс се приближи до нея.  Чиновникът не вдигаше очи от тефтера. Ханс и Грета не се докоснаха, но Грета усещаше близостта му, докато се взираше в картината: усмивката на Лили бе още по-широка заради опънатата от плувната шапка кожа; очите ѝ бяха тъмни и живи, бездънни. Грета усети нещо на ръката си, но когато вдигна глава не видя нищо, а Ханс се бе върнал до бюрото на чиновника с ръце в джобовете. Дали искаше да ѝ каже нещо?!

Карлайл ги бе заварил прегърнати в онзи мразовит дъждовен  следобед, когато вратът на Ханс бе зачервен след посещението при бръснаря. Грета чу завъртането на ключа прекалено късно и за един неловък миг двамата с брат ѝ се вцепениха – тя с глава върху гърдите на Ханс, а Карлайл с ръка върху бравата.

– Не знаех, че... – започна той. Грета се отдръпна от Ханс, който вдигна ръце и рече:

– Не е каквото си мислиш...

– Ще се върна след малко – каза Карлайл и излезе, преди Грета да се опомни.

Вечерта, докато разтриваше болния му крак, тя рече:

– Понякога имам чувството, че Ханс е единственият ми приятел.

А брат ѝ, с разкопчана нощна риза отвърна:

– Разбирам те. Грета, никой не те обвинява, ако това те тревожи.

Сега, в кабинета на Ханс, до чиновника, който чертаеше нещо с молив и линия, Грета каза:

– Още нямам вести от Айнар.

– Тревожиш ли се?

– Не бива, но се тревожа.

– Защо не отиде с него?

– Той не пожела.

Ханс замълча и сви устни; нима я съжаляваше? Много мразеше да я съжаляват.

– Това не ме притеснява – заяви тя. – Разбирам защо пожела да замине сам.