Момичето от Дания

– Утре ще е.

– Кое? – попита Лили.

– Следващата операция.

– Защо така изведнъж? – попита Лили.

– Защото сме готови с тъканта за присаждане. Трябва да направим операцията утре.

Грета бе казала на Лили за процедурата, за тъканта от яйчници, която професор Болк щеше да присади в корема ѝ.

– Мисля, че всичко ще мине по план. – На слънчевата светлина кожата по лицето на Болк изглеждаше тънка и сините му вени прозираха през нея. На Грета ѝ се прииска Ханс да бе дошъл в Дрезден. Така би могла да обсъди въпроса с него, да поиска съвет, а той щеше да сключи пръсти пред устата си, докато обмисляше какво да каже. Изведнъж се почувства изтощена.

– А ако не мине по план? – попита тя.

– Ще изчакаме. Тъканта трябва да е от младо момиче.

– Още ми е трудно да повярвам – каза Лили. Тя не гледаше към Грета или Болк, а към кръга от момичета, които сега се бяха излегнали.

След като професорът си тръгна, Лили поклати глава.

– Още не мога да повярвам – повтори тя, без да откъсва очи от момичетата. – Той ми помага, Грета, точно както ти ми обеща. Превръща ме в момиченце. – Лицето на Лили изглеждаше спокойно, върхът на носа ѝ червенееше. Тя прошепна: – Струва ми се, че е способен да извърши чудеса.

Вятърът духна косата на Грета през рамото и тя погледна към прозорците, зад които се намираше лабораторията на професор Болк – тухлените стени, остъкления коридор, който я свързваше с останалата част от клиниката. Грета нямаше право да влиза там, но си представяше как изглежда операционната с форма на амфитеатър, металните носилки на колела и лавиците с буркани, пълни с формалдехид. Щората на един от прозорците се вдигна и за момент Грета видя силует, привел глава над някаква задача, след това друг човек – също само черен силует спусна отново щората и жълтата тухлена сграда отново стана неодушевена като преди.

– Значи утре е денят – каза тя, притегли главата ѝ в скута си и двете затвориха очи, за да се насладят на слабото слънце. Слушаха приглушените възклицания на момичетата на поляната и далечния плясък на лодка по Елба. Грета си спомни за Теди Крос, когото някога също бе смятала за способен на чудеса. Като онзи път с крака на Карлайл. Грета и Теди бяха женени едва от няколко месеца и живееха в испанската къща в Бейкърсфийлд, където първите горещи ветрове започваха да брулят евкалиптите.

Грета беше бременна с малкия Карлайл, гадеше ѝ се и лежеше  на дивана от "Гръмпс". Един ден Карлайл пристигна с жълтата си кола на гости, за да разгледа няколко потенциални нефте- ни находища.

През онази пролет ягодовите полета приличаха на зелен ки-лим, обрамчен от жълтите макове по хълмовете. В Бейкърфийлд бяха започнали да се стичат мъже от Лос Анджелис и Сан Франциско, тъй като се бе разчуло, че в района може да има нефт. Фермерът, който държеше парцела южно от ниви на семейство Крос, се бе натъкнал на нефт, докато копаел кладенец. Теди бе сигурен, че и родителите му ще намерят нефт, а Грета тайничко се чудеше дали Теди иска да забогатее заради някакво странно желание да ѝ е равен в това отношение. Късно следобед, след като се погрижеше за Грета, той отиваше по черния път до земята на семейството му и копаеше под издължената сянка на един стар дъб. Използваше уред с кръгло свредло, което можеше да се удължава с различни накрайници; и докато слънцето блещукаше по мъхестите листа на ягодите, Теди ко- паеше дупка в земята.