Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Гордо ме пусна. Седнах в тревата с разкъсана устна и сцепена риза.
— Виж ме как треперя! — рече с копринен глас Гота и направи крачка по посока към Немо.
Гордо се отклони на няколко крачки встрани от брат си. Пенисът му все още висеше от ципа на джинсите. Чудех се дали той представлява добра мишена.
— Хвърляй де, пилещарник! — предизвика го Гордо.
Един Бранлин на ръба на смъртта.
— Хей, момчета! Хей, спрете!
Гласът се разнесе над бейзболното игрище. Идваше откъм пътя, който минаваше по протежението му.
— Хей, момчета, добре ли сте?
Обърнах глава с лице, натежало като чувал с камъни. На ръба на шосето бе паркирал пощенски камион. Самият пощальон крачеше към нас, лицето му — засенчено от шапка с козирка. Носеше шорти с черни чорапи и по синята му риза имаше петна от пот.
Като всички животни, братята Бранлин познаваха добре скърцането на пантите на капака на клетката. Без да си кажат и дума, те обърнаха гръб на нанесената от тях касапница и се затичаха към колелетата си. Гордо бързешком набута пениса си обратно в гащите и дръпна ципа, след това се метна на седалката. Гота се спря да ритне Рокет отново — предполагам, че съблазнението да руши просто бе твърде голямо. След това скочи на своя велосипед и двамата братя трескаво завъртяха педалите по пътя, откъдето бяха дошли.
— Чакайте малко! — извика пощальонът, но братята слушаха само вътрешните си демони.
Те се понесоха през игрището, вдигайки облаци прах, врязаха се в коловозите, които бяха помлели през буйната трева и изчезнаха в пътека сред дърветата, които се издигаха отвъд. Там се разкрещяха гарвани: лешояди, приветстващи роднините си.
Приключението свърши, остана разчистването на последиците.
Г-н Джералд Харгисън, нашият пощальон, който доставяше месечното ми издание на „Знаменити чудовища“ в обикновен кафяв плик, стигна до мен и се спря, когато видя лицето ми.
— Мили Боже! — каза, което ми подсказа колко са зле нещата. — Кори?
Кимнах. Усещах долната си устна голяма като декоративна възглавничка, а лявото ми око се подуваше.
— Добре ли си, момчето ми?
Не се чувствах готов да въртя хула-хоп, това беше ясно. Но можах да седна и всичките ми зъби си стояха на венците. Дейви Рей също беше добре, като изключим, че на лицето му синините се бореха за място и че някой от братята бе стъпил на пръстите му. Джони Уилсън обаче бе пострадал най-зле. Г-н Харгисън, който имаше пухкаво, червенобузо лице и по време на обиколките на маршрута си пушеше пурети с пластмасов мундщук, простена, докато помагаше на Джони да седне. Подобният на томахавка на чероки нос на момчето без съмнение бе счупен. Кръвта беше тъмна и гъста, а подутите очи на Джони не можеха да се фокусират.
— Хлапе? — каза му г-н Харгисън. — Колко пръста съм вдигнал?
Беше навирил три, право пред лицето на Джони.
— Шест — отвърна приятелят ми.
— Струва ми се, че е получил…
Идваше ред на думата, която винаги успяваше да те изплаши, да предизвика представа за лигавене вследствие на умствено увреждане.
— … сътресение. Ще го закарам при док Париш. Вие двамата можете ли да се приберете?
Ние двамата? Дейви Рей беше тук при мен, но къде се намираше Немо? Топката лежеше на земята до хоума. Момчето с перфектната ръка беше изчезнало.
— Това бяха братчетата Бранлин, нали?
Г-н Харгисън помогна на Джони да стане, извади носна кърпа от джоба на шортите си и я притисна към ноздрите на приятеля ми. За отрицателно време бялото се нацапа с кръв.
— Тези типове трябва да бъдат напердашени здравата!
— Всичко ще се оправи, Джони! — казах.
Той не ми отговори. Придържан от г-н Харгисън, пристъпваше по посока на камиона с крака, подгъващи се като гумени. Ние с Дейви седяхме и гледахме как г-н Харгисън го качва и после заобикаля и запалва двигателя. Джони се облегна назад в седалката и главата му се люшна. Беше пострадал зле.
След като г-н Харгисън обърна камиона и натисна газта в посока на кабинета на д-р Париш, ние с Дейви закарахме колелото на Джони под трибуните, където нямаше да се вижда лесно. Братята Бранлин можеха да се върнат и да го натрошат на парчета, преди таткото на приятеля ни да дойде да го вземе, но това беше най-доброто, на което бяхме способни. След това в замъглените ни мозъци се роди мисълта, че Бранлин могат все още да се крият в горичката, където да чакат г-н Харгисън да си тръгне.