Сянка и кост

– Защо? – попитах стъписана.

Мал отново дълго мълча. Най-накрая проговори:

– Ти спаси живота ми в Долината на смъртната сянка, Алина.

– А ти – моя – отвърнах, без да разбирам какво общо има това със самоубийствената мисия във Фйерда. Но явно Мал не ме беше чул.

– Ти спаси живота ми, а когато теб те отведоха от шатрата на Гриша, аз не ти помогнах. Просто стоях и гледах.

– Какво би могъл да направиш, Мал?

– Нещо, каквото и да е.

– Мал...

В безсилието си той прокара ръка през косата.

– Знам, че не е разумно, но точно така се чувствах. Не можех хапка да сложа в уста. Сън не ме хващаше. Пред очите ми беше само ти – как те отвеждат, как изчезваш.

Сетих се за моите безсънни нощи в Малкия дворец, белязани от натрапчивия спомен как за последно зървам лицето на Мал, преди тълпата да го погълне; как охраната на Тъмнейший ме отвежда и как се питам дали някога ще го видя отново. Тогава той ужасно ми липсваше, но никога не съм предполагала, че и аз му липсвам не по-малко.

– Знаех, че преследваме стадото по заповед на Тъмнейший – продължи Мал.

– Помислих... Реших, че ако успея да открия стадото, ще мога някак да ти помогна. Ще поправя нещата. – Той ме погледна бегло; сега и двамата осъзнахме колко дълбоко се е заблуждавал. – Михайло нищо не знаеше. Но нали ми беше приятел, като пълен глупак и той се записа доброволец. На Дубров, разбира се, не му оставаше друго, освен да дойде с нас. Опитах да ги разубедя, но Михайло само се изсмя и каза, че няма да ми остави цялата слава.

– Какво стана?

– Деветима прекосихме границата: шестима войници и трима следотърсачи. Върнахме се само двама.

Думите му увиснаха във въздуха студени и непоправими. Седем души бяха загубили живота си в преследване на стадото. Кой знае още колко имаше, за които дори не подозирах. Но сега ума ми човъркаше друга мисъл: колко ли животи можеше да спаси силата на елена? Двамата с Мал бяхме сираци и бегълци, родени през войните, които от дълго време се водеха по границите на Равка. Ами ако Тъмнейший и ужасяващата сила на Долината на смъртната сянка успееха да прекратят този кошмар? Дали тогава враговете на Равка щяха да замлъкнат завинаги, а ние – да бъдем спасени?

„Не само враговете на Равка – напомних си, – а всеки, който въстане срещу Тъмнейший. Всеки, който дръзне да му противостои.“ Тъмнейший по-скоро щеше да превърне света в пустиня, отколкото да се откаже дори от едно ечемично зрънце от своята сила.

Мал потърка лице с длан.

– Всичко се оказа напусто. Когато времето се промени, стадото се върна в Равка. Трябвало е просто да изчакаме да дойде обратно.

Погледнах Мал, взрях се в пустите му очи и в твърдата линия на очертаната от белега челюст. Това не беше момчето, което познавах. Опитвал се бе да ми помогне, затова беше тръгнал да преследва стадото. Значи аз също имах известна вина за промяната в него. Сърцето ми се късаше при тази мисъл.

– Съжалявам, Мал. Толкова съжалявам.