Сянка и кост

ПРЕЗ ЛЯТОТО трябваше да понасят дългите часове къщна шетня и още по-дългите уроци в душните класни стаи. Когато жегата станеше непоносима, или бягаха в гората да търсят птичи гнезда и да се къпят в мътното поточе, или пък лежаха с часове на тяхната ливадка, гледайки как слънцето бавно шества над главите им; представяха си къде биха построили тяхната мандра и дали в нея ще има две или три бели крави. През зимата князът се местеше в градската си къща в Ос Олта; колкото по-къси и мразовити ставаха дните, толкова по-често учителите започваха да гледат през пръсти на своите задължения – предпочитаха да седят край огъня, да играят карти и да пият квас. Отегчени от принудителното затваряне вкъщи, по-големите деца все по-често се биеха. Затова момчето и момичето се криеха из необитаемите стаи на имението, играеха на жмичка и се опитваха да се стоплят.

В деня, когато пристигнаха екзаминаторите от Гриша, момчето и момичето се бяха скрили в прашната прозоречна ниша на горната спалня, надявайки се да зърнат пощенската карета. Вместо нея обаче пристигна шейна – тройка, теглена от три врани коня, която мина през белокаменните порти на имението. Двамата гледаха как безшумно се плъзга тя по снега към парадния вход на княза.

От нея слязоха трима с елегантни кожени шапки с дълъг косъм и тежки вълнени кафтани: единият аленочервен, другият тъмносин, а третият в трептящо пурпурно.

– Гриша! – прошушна момичето.

– Бързо! – отвърна момчето.

За миг изуха обувките си и безшумно се втурнаха през залите, прокраднаха се през празната стая по музика и се стрелнаха зад една от колоните на галерията опасваща тавана на гостната, където Ана Куя обичаше да приема посетителите.

Ана Куя вече беше там, подобна на птица в черната си рокля, и отпиваше чай от самовара; тежката връзка ключове подрънкваше на пояса ù.

– Значи тая година има само двама, така ли? – произнесе нисък женски глас.