Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Разбира се, Тъмнейший държеше неговият най-умел Фабрикатор да изработи нашийника. Давид избягваше погледа ми. Запитах се дали Женя знае къде е той сега и какво прави. Може би щеше да се гордее с него. Може би и тя вече ме мислеше за предател.
– Давид – проговорих тихо, – не прави това.
Той ме погледна, но после припряно извърна очи.
– Давид много ясно си дава сметка за бъдещето – обади се Тъмнейший, в гласа му се долавяше заплаха. – И предпочита да не се противопоставя на неизбежното.
Давид застана от дясната ми страна. Тъмнейший ме изгледа изпитателно в светлината на факлите. За миг се възцари пълно мълчание. Здрачът отдавна се беше стопил и сега грееше луна, ярка и пълна. Поляната сякаш беше замряла в очакване.
– Разкопчай си палтото – нареди Тъмнейший.
Не помръднах.
Той погледна към Иван и кимна. Мал изкрещя, хвана се за гърдите и се повали на земята.
– Не! – извиках. Опитах да се втурна към Мал, но охранителите ме държаха здраво от двете страни. – Моля те – обърнах се отчаяно към Тъмнейший, – накарай го да престане!
Той кимна отново и виковете на Мал секнаха. Сега лежеше в снега и едва си поемаше дъх, впил поглед в нагло ухиления Иван; очите му преливаха от омраза.
Тъмнейший ме гледаше в очакване с безстрастно изражение. Видът му беше едва ли не отегчен. Освободих се от хватката на опричниците. С разтреперани ръце изтрих сълзите си и разкопчах палтото, оставяйки го да се свлече от раменете ми.
Като в някакъв унес почувствах как студът прониква през вълнената ми риза, усетих втренчените погледи на войници и гришани върху себе си. Целият свят се беше свил до големината на двете извити парчета кост в ръцете на Тъмнейший. По цялото ми тяло пропълзя ужас.
– Вдигни си косата – нареди той.
Прибрах с две ръце косата от врата си.
Тъмнейший пристъпи напред и дръпна плата на ризата ми, така че да не пречи. Когато пръстите му докоснаха кожата ми, цялата потръпнах от погнуса. Видях как по лицето му премина гняв.
Безкрайно внимателно той намести роговете от двете страни на врата ми и ги положи върху ключиците. После кимна на Давид. Усетих как Фабрикаторът поема роговете. Мислено го виждах да стои зад мен със същото съсредоточено изражение, което забелязах още първия ден при посещението си в работилниците на Малкия дворец. Виждах как двата рога се напасват и сливат един с друг. Без помощта на закопчалка или клипс. От сега нататък нашийникът щеше завинаги да е на врата ми.
– Готово – прошепна Давид. После пусна нашийника и аз усетих тежестта му около врата си. Свих юмруци и зачаках.
Нищо не последва. Почувствах внезапен прилив на дръзка надежда. Ами ако Тъмнейший грешеше и нашийникът нямаше никаква сила?
Тогава обаче той ме стисна за раменете и в мен завибрира безмълвна команда: „Светлина“. Имах чувството, че някаква невидима ръка бръкна в гърдите ми.
От мен заизвира златиста светлина и окъпа поляната. Видях как Тъмнейший присвива очи заслепен, лицето му триумфално грееше.
„Не“ – помислих си и направих опит да освободя светлината, да я отпратя. Но още със зараждането на моята съпротива невидимата ръка без никакво усилие бръкна в гърдите ми и я сломи. След това в мен отекна друга команда: „Още“. Тялото ми забуча с нова сила, по-необуздана и могъща от всичко, което бях усещала някога. И това нямаше край. Самоконтролът, който бях овладяла, познанията, които бях придобила – всичко беше пометено от нея.
Крехките и несъвършени построения, създадени от мен, се сринаха до основи пред помитащата мощ на елена. Светлината извираше от мен в последователни искрящи вълни; нощното небе отстъпи пред техния стремителен и бляскав прилив. Не почувствах нито радостта, нито въодушевлението, които би трябвало да ми носи новопридобитата сила. Тя вече не беше моя; безпомощно се давех, притисната от тази ужасяваща и невидима хватка.
Тъмнейший ме държеше здраво, изпробвайки границите на новите ми възможности. Колко продължи това, не можех да кажа. Знаех само, че накрая невидимата ръка отпусна хватката си.
Над горската поляна отново падна мрак. Поех си пресекливо дъх, опитвайки да се съвзема и да възвърна самоконтрола си. Сега само трепкащата светлина на факлите огряваше лицата на охранителите и гришаните. Върху тях беше изписано страхопочитание. Мал все още лежеше на земята със злочесто изражение и пълен с разкаяние поглед. Извърнах глава към Тъмнейший. Той ме наблюдаваше с присвити очи. Малко след това отмести поглед към Мал, после се обърна към хората си: