Сянка и кост

и задиша пресекливо.

Свлякох се на земята и се отпуснах по гръб, сърцето ми думкаше в гърдите.

Лежах, а кръвта шумеше в ушите ми. Попивах следобедните лъчи, които проникваха през клоните, и опитвах да възстановя дишането си. Когато усетих, че най-после мога отново да говоря, се надигнах на лакът и казах:

– Добре ли си?

Мал предпазливо докосна раната на главата си. Тя вече не кървеше, но той се намръщи.

– Отлично.

– Мислиш ли, че ще ни издадат?

– Естествено. Няма как да не опитат да припечелят нещо срещу сведения.

– По дяволите – изругах.

– Срещу това нищо не може да се направи. – После, за моя голяма изненада, се усмихна. – Къде се научи да се биеш така?

– При Гриша – прошепнах драматично. – Древната тайна за ритника в слабините.

– Каквото и да е, добра работа свърши.

Разсмях се.

– И Боткин така казваше: „Недей да се перчи, само причинява болка“ – изимитирах грубия акцент на наемника.

– Умен човек.

– Според Тъмнейший Гриша не бива да разчитат единствено на специалните си дарби при самозащита. – Съжалих още щом го казах.

Усмивката на Мал се стопи.

– Ето още един умен човек – студено отбеляза той, загледан в гората. След минута пак проговори: – Сега ще разбере, че не си тръгнала право към Долината. Ще се досети, че преследваме елена. – Той тежко седна до мен със сурово изражение. В тази неравна битка много малко неща бяха на наша страна, а ето че загубихме едно от предимствата си. – Не трябваше да те водя в селото – каза мрачно.

Сръгах го леко в ребрата.

– Откъде да знаем, че някой ще се опита да ни обере. Възможно ли е човек да има чак такъв кучешки късмет!

– Рискувах съвсем глупаво, трябваше да внимавам повече. – Той вдигна съчка от земята и ядно я запрати надалеч.

– Колачето е още тук – казах колебливо и измъкнах от джоба си смачканото и покрито с влакна печиво. Доскоро бе имало формата на птица в чест на завръщащите се през пролетта ята, но сега приличаше повече на навит чорап.

Мал оброни глава и я стисна в ръце, опрял лакти на коленете си. Раменете му взеха да се тресат и в един ужасяващ миг реших, че плаче, но после разбрах, че се смее безмълвно. Цялото му тяло се люлееше, дъхът му излизаше на пресекулки, а от очите му потекоха сълзи.

– Това колаче през носа ни излезе – хълцаше той.

Известно време го гледах втренчено, опасявайки се, че напълно е полудял, после и аз започнах да се смея. Затиснах уста, за да заглуша смеха, но от това се разсмях още по-силно. Явно страхът и напрежението през последните дни ми бяха дошли в повече.

Мал притисна пръст към устните си и с преувеличена строгост изшътка:

„Шшшт!“, после се повали от нов пристъп на кикот.

– Ти май счупи носа на онзи – пръхтеше той.