Сянка и кост

Скришом погледнах Мал. Челюстите му бяха здраво стиснати. От него струеше същата ледена ярост като вечерта на зимния бал. Усещах как светлината ми се изплъзва и отчаяно опитах да я задържа. Направих усилие отново да се съсредоточа. Сферата около нас взе да трепти с по-ярко сияние, но вече разбирах, че съм стигнала предела на възможностите си. Мракът подобно на мастило във вода постепенно взе да се смесва със светлината. Знаех какво следва. Тъмнейший имаше право – не бях достатъчно силна. А друг шанс нямаше да имаме.

– Направи го, Мал – прошепнах. – Знаеш какво трябва да стане.

Мал ме погледна, в очите му припламна паника. Поклати глава. Мракът напираше по краищата на сферата. Залитнах леко.

– Побързай, Мал, преди да е станало прекалено късно!

Мал мълниеносно пусна лъка и посегна към ножа.

– Направи го, Мал! Сега!

Ръката му трепереше. Усещах как силата ми се оттегля.

– Не мога – окаяно прошепна той. – Не мога. – Пусна ножа и го остави безшумно да потъне в снега. Мракът постепенно ни превземаше.

Мал изчезна. Поляната изчезна. Озовах се обградена от задушаваща тъмнина. Чух как Мал извика и посегнах по посока на гласа му, но внезапно нечии силни ръце ме стиснаха от двете страни. Започнах яростно да ритам и да се съпротивлявам.

Мракът взе да се разсейва и аз видях, че всичко вече е приключило. Държаха ме двама от охраната на Тъмнейший. Мал се съпротивляваше в хватката на други двама.

– Стой мирен, иначе ще те убия още сега – изръмжа му Иван.

– Пуснете го! – изкрещях.

– Шшшт! – Тъмнейший приближи към мен, опрял пръст на устните си, които бяха извити в подигравателна усмивка. – Млъкни, иначе ще заповядам на Иван да го убие. Бавно.

По страните ми потекоха сълзи, които скоро замръзнаха в студения нощен въздух.

– Факли – заповяда Тъмнейший.

Разнесе се щракане на кремък и две факли лумнаха, осветявайки поляната, войниците и елена, който дишаше с мъка върху снега. Тъмнейший измъкна от пояса си тежък нож, светлината проблесна по острието му от гришанска стомана.

– И без това загубихме достатъчно време. – После направи няколко крачки и без колебание преряза гърлото на елена.

Върху снега бликна кръв и взе да се събира на локва под тялото на животното. Гледах как животът се изцежда от тъмните му очи и от гърдите ми се изтръгна ридание.

– Вземи рогата – нареди Тъмнейший на един от опричниците. – Отрежи по едно парче от всеки.

Мъжът пристъпи напред и се наведе над тялото на елена, в ръката си държеше назъбено острие.

Извърнах поглед, стомахът ми се сви от режещия звук на триона, разцепил безмълвието на поляната. Стояхме потънали в мълчание, дъхът ни се кълбеше в ледения въздух, а звукът от триона все не спираше. Когато най-после секна, продължих да усещам вибрирането му в стиснатите си до болка зъби.

Опричникът прекоси поляната и подаде на Тъмнейший две парчета от еленовите рога. Те бяха почти еднакви и завършваха с разклонения с приблизително един и същ размер. Тъмнейший ги сграбчи с две ръце и впи пръсти в грапавата сребриста кост. После направи знак. Изненадах се, като видях Давид в пурпурен кафтан да се измъква от сенките.