Сянка и кост

Оплезих се на гърба му, но се радвах да го видя преливащ от сила и енергия. Приех за добър знак, че може да се шегува с това. Поне се надявах, че се шегува.

Западните пътеки ни водеха през горички с ниски и разкривени лиственици, покрай ливади, обрасли с огнена билка, наричана още върбовка, или покрити с червен лишей. Мал крачеше целенасочено с обичайната си лека стъпка.

Въздухът беше влажен и прохладен. На няколко пъти видях Мал да поглежда нервно към заоблаченото небе, но въпреки това продължаваше напред. Късно следобед стигнахме нисък хълм, който плавно се спускаше към широко плато, покрито с жълтеникава трева. Мал се изкачи до върха на склона, който лъкатушеше първо на запад, а после на изток. После се спусна долу, изкатери се пак на върха и отново се спусна – и така, докато накрая ми идваше да закрещя. Най-накрая ме поведе към подветрената страна на масивна група скални късове, смъкна торбата от гърба си и каза: „Тук ще е“.

Проснах една кожа на студената земя и седнах да чакам, наблюдавайки как Мал неспокойно крачи напред-назад. Най-накрая седна до мен, вперил очи към платото и отпуснал ръка върху лъка. Знаех, че си представя стадото на това място, вижда го как се задава откъм хоризонта: белите тела в сгъстяващия се мрак, кълбетата пара от дъха им в студа. Може би се готвеше за тяхната поява. Мястото изглеждаше съвсем подходящо за стадо кошути – позеленяло от младата трева и изпъстрено с малки сини езерца, които лъскаха като монети под лъчите на залязващото слънце.

Слънцето се стопи на хоризонта и пред очите ни в падащия здрач платото се обагри в синьо. Чакахме, заслушани в звука на собственото си дишане и стенанията на вятъра над ширналата се Сайбея. Но въпреки че денят гаснеше, платото оставаше пусто.

Изгря луната, закрита от облаци. Мал не помръдваше. Стоеше неподвижен като камък, с отсъстващ син поглед. Измъкнах още една кожа от торбата и наметнах и двама ни с нея. Скалите ни пазеха завет от свирепите пориви на вятъра, но все пак не бяха истински подслон.

По някое време той въздъхна дълбоко и присви очи към нощното небе.

– Ще завали сняг. Трябваше да поемем към горите, но аз си мислех... –

Поклати глава. – Толкова бях сигурен.

– Всичко е наред – казах, скланяйки глава на рамото му. – Може би утре.

– Запасите ни няма да стигнат за още дълго, а с всеки изминал ден рискът да ни заловят се увеличава.

– Утре – повторих.

– Нищо чудно той вече да е открил стадото. И да е убил елена. А сега да преследват само нас.

– Не го вярвам.

Мал нищо не отговори. Надигнах кожата като палатка над главите ни и накарах цвете слаба светлинка да разцъфне върху ръката ми.

– Какви ги вършиш?!

– Студено ми е.

– Знаеш, че не е безопасно – каза той и придърпа кожата така, че да закрие светлината, която къпеше в топло злато лицето му.