Сянка и кост

Без да пророним и дума, отметнахме кожите и взехме да ги прибираме. Мал привърза отново лъка към торбата и двамата поехме през платото. Напредвахме бавно. Той правеше всичко възможно да замете следите ни, но въпреки това здравата бяхме загазили.

Усещах, че Мал се вини, задето не бе успял да открие дирите на стадото, но не знаех как да го успокоя. Сега Сайбея изглеждаше още по-необятна в сравнение с предишния ден. Или просто аз се чувствах смалена.

Най-накрая ливадите отстъпиха място на горички от тънки сребърни брези и гъсти борове с отрупани от сняг клони. Мал забави крачка. Имаше изтощен вид, под сините му очи се бяха появили тъмни сенки. Импулсивно пъхнах своята облечена в ръкавица длан в неговата. Очаквах да се дръпне, но вместо това той стисна пръстите ми. Продължихме да вървим така, ръка за ръка, чак до късно следобед. Докато навлизахме все по-навътре в леса, високо над нас боровите клонаци се сплитаха и образуваха балдахин.

По залез оставихме прикритието на гората и излязохме на малка полянка, притаена под съвършените вълнисти форми на снежните навеи, върху които искряха лъчите на гаснещото слънце. Потопихме се в нейното безмълвие и неподвижност. Шумът от нашите стъпки заглъхна в снега. Ставаше късно.

Знаех, че е време да направим бивак, да си осигурим подслон. Но вместо това стояхме като окаменели ръка в ръка и гледахме как денят постепенно гасне. – Алина – тихо пророни той. – Прости. Прости за всичко, което ти наговорих онази нощ в Малкия дворец.

Погледнах го изненадана. Това сега ми се виждаше като далечно минало.

– И ти ми прости – казах.

– Съжалявам и за всичко друго.

Стиснах ръката му.

– И без това знаех, че едва ли ще открием стадото.

– Не – прекъсна ме той, като избягваше погледа ми. – Не за това. Аз...

Когато тръгнах след теб, мислех, че е защото спаси живота ми и ти дължа нещо.

Сърцето ми се сви. Мисълта, че Мал е дошъл само да изплати някакъв въображаем дълг към мен, се оказа по-болезнена, отколкото очаквах.

– А сега?

– Сега вече не знам какво да мисля. Само едно ми е ясно: всичко вече е друго.

Сърцето отново ме прободе.

– Знам – прошушнах.

– Така ли? Когато те видях с него в двореца онази нощ, ти изглеждаше толкова щастлива. Сякаш сте родени един за друг. Не мога да се отърва от този спомен.

– Наистина, тогава бях щастлива – признах. – В онзи определен момент се чувствах щастлива. Аз не съм като теб, Мал. Така и не успях да намеря своето място на този свят. Навсякъде се чувствам чужда.

– Мястото ти е до мен – тихо промълви той.

– Не, Мал, не е вярно. Или поне от доста време не е така.

Чак тогава ме погледна, в здрача синьото на очите му беше станало бездънно.

– Липсвах ли ти, Алина? Самотно ли ти беше без мен, когато те отведоха?

– Всеки божи ден – отвърнах искрено.

– Ти ми липсваше всеки час. И знаеш ли кое беше най-лошото? Че това ми дойде като гръм от ясно небе. Хващах се как обикалям с надеждата да те зърна. Не заради някаква определена причина, а по навик – защото съм видял нещо, което искам да ти споделя, или просто да чуя гласа ти. А после осъзнавах, че теб вече те няма. Всеки път, във всеки един момент, дъхът ми спираше. Рискувах живота си заради теб. Пропътувах половин Равка заради теб и бих го правил пак и пак, за да бъда с теб, да гладувам заедно с теб, да мръзна заедно с теб и всеки ден да слушам мрънкането ти заради твърдото сирене. Затова не ми казвай, че не си принадлежим – яростно заключи той.