Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Той ми напомня за Фейеламор. Няма да се върна към този живот.
Шанд стисна ръката й.
— Очаквах да направя това още преди двеста и петдесет години. Но Аелиор…
Поклати глава и извади Огледалото от калъфа. Без да го погледне, сложи стегнато навития метален лист на дланта на Мейгрейт. По повърхността му заиграха отражения.
— При първото докосване — подхвана тя — то ме привлече толкова неустоимо, като че пред мен щеше да се покаже цял изгубен свят. И може би щеше да е точно така, ако не бе влязъл Игър. Още тогава почувствах зова на Огледалото. В Хависард го долових отново.
Тя нетърпеливо изпъна пръстите си и Огледалото се разгъна.
— Лиан — небрежно нареди Мендарк, — копирай тези знаци. Ето ти още едно занимание.
Изчакаха безмълвно Лиан да повтори знаците на лист, да ги провери два пъти и да върне Огледалото.
— Не познавам тази писменост, само че…
— Е?
— Учудващо прилича на… Ами да! Знаците са огледални образи на онези в книгата на Ялкара.
— Какво ли означава това? — промърмори Шанд.
Мейгрейт се взираше разсеяно в Огледалото, но мислеше за Ялкара — майката на нейната майка. Колко ли често го е държала и го е употребявала за цели, неизвестни никому на Сантенар, дори на Шанд? Питала ли се е каква ще бъде още неродената й дъщеря? Мечтала ли е да зърне в Огледалото поне миг от бъдещето на Аелиор? Но то не и бе показало нищо…
Искаше да научи всичко. Фейеламор не й бе разказвала за Ялкара, своята страшна противничка. И Шанд рядко говореше за нея.
Опознаването на миналото би могло да запълни целия й живот, то беше вплетено във велика загадка, в която никой не успяваше да проникне.
— И какво да правя с Огледалото? — попита тя.
— Не знам — поклати глава Шанд. — Ти трябва да намериш начин, недостъпен и за мен, и за Аелиор. Колелото се завъртя, всичко е различно.
Мейгрейт повъртя Огледалото в ръцете си, чувстваше се неуютно сред тези чужди за нея хора, които толкова жадно очакваха нещо от нея. Нима щеше само да смени една безжалостна господарка с мнозина други? Само Шанд, потънал в размисъл, и Каран, опряла буза в рамото на Лиан, не я изяждаха с погледи. Нямаше да позволи толкова лесно да я покорят отново. Щеше да порови в Огледалото, ако успее, и тогава да реши какво ще прави.
— Не мога да се съсредоточа, когато толкова хора ме зяпат — обърна се тя към Шанд.
— Какво би искала да сторим?
— Всички се стремят да получат нещо от мен. Трябва да се махна. Може би някъде до морето. Ще дойдеш ли с мен, дядо?
След цял живот, прекаран в болезнени въпроси коя е, изпита от тази дума прилив на удоволствие. Вече имаше и минало, и бъдеще. Имаше кой да я обича каквато е, без да придиря.
— Ще помоля Талия да ни намери жилище — реши той. — Тя знае всичко за този град.
Скоро Талия се върна с адрес, надраскан на листче. Шанд го взе и двамата с Мейгрейт веднага напуснаха това сборище на алчно изопнати лица. Запътиха се към източните покрайнини. Свърнаха встрани преди фара и поеха по криволичеща камениста пътека. Отдалечиха се достатъчно от Туркад, за да не усещат вонята му. Пътеката излезе от проскубаните шубраци и пред тях се ширна заливът, чиято синееща вода се надигаше разпенена, за да се разбие във вълнолома. Навсякъде гъмжеше от бели, жълти и кафеникави платна.
Шанд и Мейгрейт минаха през тясна гора по дъното на падината. Провряха се между скупчени скали и стигнаха до миниатюрно заливче. Оттук друга пътека се изкачваше до върха на канарите. Неголяма къща се бе сгушила между дървета по-навътре от бреговата линия. Прозорците й бяха обърнати към морето. Свалиха раниците от гърбовете си и седнаха на верандата.
— Винаги съм искала да живея край морето — въздъхна Мейгрейт. — Като мъничка играех с очукана раковина, тогава беше по-голяма от юмрука ми. — Тя се вгледа в дланта си. — Често сънувах, че живея на брега с майка си и баща си, с техните родители, с една-две сестри и дори брат. Излизахме заедно на дълги разходки…
— Била си много самотна — кимна Шанд и изопна крака по овехтелите дъски.
— И още как! Копнеех за всичко, което имаха другите деца — бащи и майки, братя и сестри, братовчеди. Аз бях различна от останалите. Това беше първото, което научих за себе си. И другите деца също го долавяха. Още когато бях на четири-пет години, ми бе забранено да играя. Учех по цял ден и до късна вечер. Отначало живеехме при фейлемите, но накрая те ни прогониха заради ужасното деяние на Фейеламор.
— Фейеламор ли те обучаваше?
— В началото — не. През първите ми години ме отглеждаше Хана. Не знам дали това беше истинското й име. Тя не принадлежеше към фейлемите. Висока жена с кестенява коса в дълга плитка, падаща по гърба й. Когато ме вземаше на ръце, кожата й винаги беше мека и топла. Държеше се добре с мен. Заместваше ми майката, колкото можеше. За баща ми никой не споменаваше. Нямам представа какъв е бил.