Внезапни завършеци

Джавра май щеше да се окаже права за всичката железария. Беше адски тежка за някой, който е изградил репутацията си върху тихото промъкване. Беше затегнала твърде много няколко ремъка и сега те заплашваха да спрат притока на кръв към краката ѝ; няколко други не беше затегнала достатъчно и сега металът подрънкваше, а гаротата я удряше по задника всеки път когато се повдигаше нагоре.

Всъщност какво изобщо щеше да прави с тая гарота? През живота си нито веднъж не я беше използвала, ако не се брои опитът на шега да нареже сиренето с нея, който съвсем не приключи забавно. За ножовете може да се поспори. Понякога хората просто си просят да бъдат намушкани. Както се случи с Крендал. Нямаше сълзи за него. Но започнеш ли да душиш хората с гарота, вече не можеш да се причисляваш към праведните.

Гаротите просто не са част от Божия път и макар че заради съчетанието от лични слабости, вредни познати и чист лош късмет краката на Шев често бяха криввали встрани от тоя път, тя предпочиташе да си представя, че ако се взре хубавичко, все още може да го забележи някъде там, в далечината.

Шумът отгоре я накара да се спотаи и поредният взрив от ругатни застина на устните ѝ.

Хрущене на стъпки. Немелодично тананикане на отегчен човек без музикален талант. Очите на Шев се разшириха. Стражник на обход. Тя се замисли какви са шансовете да не забележи куката на парапета. Реши, че не са особено големи. С едната си ръка се вкопчи здраво във въжето, с другата измъкна една стреличка и я стисна между зъбите си.

Това щеше да е идеален завършек на злополучната ѝ кариера — да я забие в бузата си, да изгуби съзнание и да падне в морето. Но Шев беше благословена с ловък език. Може би точно това беше намерила Карколф в нея. Бог е свидетел, че все нещо трябваше да има.

Тананикането спря. Стъпките се приближиха. Тя измъкна духателната тръба и я поднесе към устните си. За съжаление, в този момент пръстите ѝ не се оказаха толкова ловки, колкото езикът. Тръбата се закачи за един изпъкнал камък, тя непохватно се опита да я подхване, едва не изпусна въжето в объркването си, след което отчаяно изпъшка едно нечленоразделно „Амка у!“ заради стреличката между зъбите, докато гледаше как тръбата полита надолу.

Джавра я улови и изненадано погледна нагоре.

— Какво е това? — изсъска тя.

Шев погледна към парапета, затисната от безпомощна паника, като сняг върху спящ скитник. Изведнъж се появи лице. Лицето на едър мъж с къдрава коса. Гъстите му вежди внезапно се вдигнаха нагоре, щом я зърна вкопчена във въжето с опрени в стената крака, достатъчно близо, за да се протегне и да я докосне.

Първоначалният ѝ странен импулс беше да му се ухили обнадеждаващо, но със стреличката между зъбите това беше невъзможно.

— Дявол да го вземе — каза той, наведе се напред и вдигна копието си.

За щастие, в трудни ситуации Шев винаги съобразяваше бързо. Сигурно заради дългогодишната си практика. Тя внезапно се оттласна нагоре, сякаш изпълнена с желание да го целуне, и заби стреличката в шията му.