Сезонът на Костите

По челото ми започнаха да избиват капчици пот. Пристъпих встрани от леда. Започвах да усещам духове от всички страни.

- Нощта е времето на духовете - продължи той. - Воалите сега са най-тънки. Мисли за студените петна като за дупки в материята.

Гледах мястото пред себе си. Нещо в него ме караше да губя самообладание.

- Пейдж - обърна се Лордът към мен. - Днес ще имаш две задачи, като и двете ще тестват пределите на твоя разсъдък. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че това ще ти бъде от полза?

- Малко е вероятно - отвърнах. - Но нека започваме.

16.Задачата

Лордът не ми каза къде отиваме. Поведе ме по друга пътека, към откритите ливади около „Магдалена“. Долавях присъствие навсякъде - във въздуха, във водата - духовете на мъртъвците, ходили някога по тези места. Не можех да ги чуя, но на разстояние от километър и половина около отвореното студено петно ги усещах толкова силно, сякаш бяха живи същества.

Въпреки волята си гледах да съм по-близо до Лорда. Ако някой от тези духове бе злонамерен, чувствах, че той ще е способен да го отблъсне по-ефективно от мен.

С отдалечаването ни от фенерите на резиденцията мракът около нас се сгъстяваше все повече. Той не обелваше и дума, докато окосените морави постепенно отстъпиха място на бурени и висока до коляното влажна трева.

- Скоро ли ще стигнем? - попитах. Обувките и чорапите ми бяха вече прогизнали.

Той не отговори.

- Нали каза, че съм твоя ученичка, а не робиня. Искам да знам къде отиваме.

- В полето.

- Защо?

Пак никакъв отговор.

Нощта ставаше все по-студена, неестествено студена. Стори ми се, че минаха часове, преди Лордът най-сетне да спре да посочи с ръка.

- Ето там.

Отначало не видях нищо. Когато напрегнах зрение, постепенно различих очертанията на животно, застанало под бледата лунна светлина. Беше на четири крака, с лъскава козина. Гръдта му бе снежнобяла, а главата - тясна, издължена, с тъмни очи и малък черен нос. Не знаех кой от двама ни изглеждаше по-изненадан.

Сърна. За последен път бях видяла такава като малка, когато баба и дядо ме заведоха в планината Галтий в Ирландия. Заля ме вълна от детинска възбуда.

- Прекрасна е - промълвих.

- Казва се Нуала - рече Лордът, пристъпвайки към животното, което бе завързано за един кол.

- Това е ирландско име.

- Да, съкратено от Фионуала. Означава бели рамене, или красиви рамене.

Погледнах отново. От двете страни, в основата на шията й, имаше по едно голямо бяло петно.

- Кой я е кръстил? - В Сцион бе рисковано да се дават ирландски имена на деца или домашни любимци. Властите можеха да те заподозрат в симпатии към бунтовниците.

- Аз.

Той й свали нашийника и Нуала го побутна с муцуна. Очаквах да побегне, но тя просто стоеше, взирайки се в него. Лордът й заговори на някакъв странен език, като я почесваше по врата. Изглеждаше, че тя наистина го слуша - беше като омагьосана.

- Искаш ли да я нахраниш? - Той измъкна от ръкава си червена ябълка и ми я подхвърли. - Това е любимото й лакомство. - Нуала обърна глава към мен, потрепвайки е ноздри. - Леко, много е плашлива. Особено когато в близост има отворено студено петно.