Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Тя станала негова муза.
— И в книгите си я наричал „лейди Фиамета“.
— Правилно.
— И книгата, с която току-що се сдоби, разказва за живота на Фиамета?
— Да. Това е „Елегия за лейди Фиамета“.
— И ти смяташ, че Мария Аквинска или Фиамета, или както там ти харесва да я наричаш, е мъртвата жена, която търсим, жената от „Пролетта“?
— Да. Тя е Грацията, символизираща „Неапол“ — кимна той, извади картината от торбичката на гърдите си, разтвори я и се вторачи напрегнато в лявата Грация.
Аз поех картината от ръцете му и сторих същото.
— Какво по-точно търсиш, би ли ми казал? — запитах след малко, докато дългите му пръсти разлистваха страниците на книгата с обигран маниер.
— Нещо. Каквото и да е. Някакво описание. Насока. Знак — промърмори той. По едно време един от изящните му пръсти се спря върху някакъв текст и той зачете:
„Косата й е толкова руса, че светът не познава нищо като нея. Тя пада върху бяло чело с благородна големина, под което се виждат извивките на две черни вежди, най-изящните от всичко на света… и под тези две дяволити очи… бузи с цвят, не по-различен от млякото.“
— Става — признах му аз. — Наистина звучи точно като нея. И сега какво?
— Предлагам да останем будни цяла нощ и да прочетем тази книга. А после, на сутринта, може и да сме открили нещо.
Погледнах първо него, а после и книгата. Не изглеждаше много дебела, но дори и на най-бързия четец биха му трябвали часове, за да я смели. Обаче той изведнъж ми се видя ужасно изтощен — вълненията и опасностите от деня бяха започнали да си казват думата.
— Аз пък предлагам — контрирах го аз — просто да открием името на църквата, в която са се запознали, и да тръгнем оттам.
Той се усмихна с облекчение и промърмори:
— За пореден път твоята практичност побеждава моя интелект. Ти си напълно права. Нека си починем, защото и двамата имаме спешна нужда от сън!
Останах на прага на междинната врата достатъчно дълго, за да го накарам да уточни:
— Всеки в своето легло!
Е, струваше си да опитам. Отстъпих и затворих вратата зад себе си. Когато се прибрах в стаята си, погледнах за последен път към залива под нас. Лунните лъчи бяха превърнали огърлицата, наречена Неапол, в наниз от перли. Тази вечер луната като че ли светеше неестествено ярко — надявах се това да не е лош знак.
Седма глава
Първото нещо, което направихме на сутринта, бе да потърсим Сантяго. Открихме го в дългата галерия, където той ни посрещна с мазна усмивка. Сега, когато вече бяхме почетни гости, той се бе превърнал в самата любезност.
— Добри ми приятелю — започна с властен тон брат Гуидо, — двамата със синьорина Ветра имаме желание да отидем на сутрешна служба, за да се помолим за предстоящото бракосъчетание на Лоренцо ди Пиерфранческо. Снощи Негово величество дон Феранте спомена за една конкретна църква — място, където се развива действието на една от местните ви легенди, нещо свързано с писателя Бокачо, с чиято творба вие бяхте така любезен да ме снабдите. — Говореше с равен тон, без да натъртва на уж случайното споменаване на името на писателя, за да не поражда подозрения. — Бихте ли ми казали дали това място е далече оттук?
Сантяго кимна и се усмихна многозначително. Ако не беше толкова деликатен, сигурна съм, че в този момент би ни намигнал. Заговори дяволито, сякаш брат Гуидо току-що го бе помолил да му осигури хубаво момченце.
— Но, разбира се! Двамата с господаря ми очаквахме да проявите интерес към… църквата — наблегна на последната дума той. — Тя не е много далече, намира се на североизток. Тръгнете по Виа Нило, която няма как да пропуснете, защото в началото й се намира интересна римска статуя — изобразява Стареца Нил, за когото се твърди, че отговаря единствено на красивите дами. — Тук икономът се поклони елегантно пред мен и допълни: — Сигурен съм, че изправен пред вашата красота, доня, той няма как да не проговори!
Усмивката ми не изостана от неговата по неискреност.
— А бихте ли ми повторили още веднъж името на църквата? — попита брат Гуидо. Доколкото си спомнях разговора от предишната вечер, дон Феранте нито веднъж не бе споменал името на църквата, затова не можех да не се възхитя за пореден път на актьорските умения на монаха.
— „Сан Лоренцо Маджоре“ — изрече бавно и още по-многозначително Сантяго.
— О, да, наистина — кимна небрежно брат Гуидо. — Спомням си как снощи си казах, че църквата изглежда много подходяща за нашите молитви, тъй като е посветена на светеца, на когото са кръстени както Великолепния, така и братовчед му, чиято венчавка съвсем скоро предстои.