Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Тук Сантяго се поклони толкова дълбоко, че нямаше как да видим реакцията му на тези думи. После се насочи към вратата, но на прага се обърна и рече:
— И още едно нещо, милорд.
Двамата затаихме дъх.
— Сватбената процесия тръгва на север точно при Ангелус.
— Какво е това „Ангелус“? — запитах, докато излизахме от замъка.
— Камбанен звън, който в южните кралства звучи точно на обяд — поясни брат Гуидо, погледна ме и допълни: — Но ти не се притеснявай. Слънцето е все още ниско. Разполагаме с достатъчно време.
Но монахът не ме бе разбрал правилно — аз не се притеснявах, че ще изпуснем сватбената процесия. Точно обратното — притеснявах се, че ще се включим в нея. Все още не можех да повярвам, че просто ей така ще се върнем у дома, където ни грози смъртна опасност.
Докато вървяхме по коридорите на замъка, не можехме да не забележим подготовката за заминаването, която кипеше наоколо — навсякъде се виждаха облечени в черно слуги, които подреждаха и изнасяха сандъци с коприни, хранителни запаси и пиене. След като излязохме от централната порта, поехме към северната част на града. И двамата бяхме облечени в строги черни ежедневни дрехи, донесени от нашите слуги, макар да забелязах, че този път дойдоха да ми прислужват мавърките, а не трите метреси на краля. Вероятно бяха толкова съсипани от предишната нощ, че сигурно ще се събудят чак при звъна на въпросния Ангелус. Забелязах също така, че макар и обикновени, дрехите на моя кавалер бяха перфектно ушити и прилепваха идеално по тялото му. Надявах се и той да мисли същото за мен, но същевременно имах известни опасения, че изобщо не е забелязал контраста между моите блестящо руси къдрици и черното кадифе, което ми отиваше почти толкова, колкото и бялата ми рокля от снощи. Бях напълно сигурна, че в очите на хората наоколо ние изглеждаме като почтена семейна двойка, която отива на литургия. И когато улиците на града ни обгърнаха, преценихме, че вече можем да говорим спокойно.
— Дали Сантяго се досеща какво сме намислили? — започнах аз.
— Не мисля. Той със сигурност смята, че знае нещо, но не мисля, че то има нещо общо с „Пролетта“. По-вероятно е да го вижда като свързано със Седмината.
— Може пък снощи да ни е подслушвал, а?
Брат Гуидо сви рамене и отговори:
— Вярно е, че испанците нямат нищо против малко шпионаж от време на време. Подслушване и следене — поясни веднага заради мен. — Но какво би могъл да чуе? За картината говорихме единствено по време на банкета, скрити от шума наоколо. А снощи разговаряхме само за Бокачо и Фиамета, както му казахме и тази сутрин. — Замисли се и добави: — И все пак той ни каза нещо твърде интересно. Надали е случайно, че името на църквата е „Сан Лоренцо“ — същото, каквото носят и Лоренцо де Медичи, и Лоренцо ди Пиерфранческо!
— Да де, ама църкви с името „Сан Лоренцо“ колкото щеш наоколо — промърморих задъхано, защото широките му крачки ме принуждаваха да подтичвам след него, за да го стигна. Забелязах, че колкото по-бързо се стрелкат мислите му, толкова по-бързо върви. — Този светец е сред най-обичаните — допълних.
— Напълно си права. Обаче Лоренцо де Медичи е наричан също така и „Великолепния“.
— Маджоре! — провикнах се, изведнъж схванала приликата. Това си беше съвсем същото като църквата.
— Именно. Освен това е братовчед на бъдещия младоженец, който пък е покровител на Ботичели. Чудя се дали Ботичели не е бързал да завърши картината навреме за сватбата? — изрече замислено кавалерът ми и ме погледна. — Както и да стоят нещата обаче, сигурно е, че това събитие не е само обикновено семейно събиране. Има много по-голямо значение.
Подобно на краката ми, мислите ми също се опитаха да настигнат неговите. И попитах:
— Да не би да искаш да кажеш, че Лоренцо ди Пиерфранческо е един от Седмината?
— В това вече не съм много сигурен — отбеляза предпазливо брат Гуидо. — Но знам едно: че тази църква би трябвало да съдържа отговора на най-малко един от нашите въпроси. Поради това те моля да впрегнеш всичките си умения за наблюдение и дедукция!
— Искаш да кажеш да си държа очите отворени и ума нащрек?
— Същото.
Това вече бе нещо друго, отново като в старите времена — той да използва сложни думи, а аз — прости. С изкачването на слънчевите лъчи по гърба ми и брат Гуидо до мен почти можех да забравя опасността, която бе надвиснала над нас от предстоящото ни завръщане във Флоренция. Продължихме мълчаливо.