Вестителят на бурята

Двадесет и пет

Кулата на платната беше древна сграда, построена от дялани камъни, добити от черните скали, които се простираха по крайбрежието. Тя се издигаше над стария залив с форма на полумесец, сам по себе си изобретателна конструкция, където спокойно можеха да акостират хиляда кораба. Макар и преживяло разцвета си, пристанището още беше оживен център за наемане на транспорт, и от него започваха безброй търговски маршрути из Мидралско море. Галеони, каравели, бригантини и всякакви други съдове прииждаха и потегляха от тук със стотици всеки ден. И именно от Кулата на платната цялото това движение се управляваше, контролираше и описваше до най-малката подробност.

Тъй като беше сграда с огромно значение, тя се охраняваше денонощно от Пристанищната стража, чийто знак с корона и котва гордо личеше на късите наметала, покриващи червените им нагръдници. Характерните им алебарди бяха дълги десет стъпки, а остриетата им приличаха на изпънати платна.

Никой не можеше да влиза в кулата, ако нямаше необходимото разрешение, камо ли да проникне до пристанищната администрация. А среща със самата началничка на пристанището трябваше да се поиска писмено и можеше да минат десетина дни, преди да получиш необходимото разрешение.

На Мерик Райдър му отне по-малко от час.

— Искате ли вино? — попита го тя. — Или нещо по-силно?

Началничката на пристанището стоеше до лакиран дъбов бюфет, в който имаше колекция от вино и силен алкохол, някои във фини стъклени бутилки, други в гарафи или бронзови съдове.

— Ще пия каквото и вие, Терез — отвърна Мерик и я озари с усмивката си.

Терез беше на средна възраст, твърде стара за вкуса му, но все още относително привлекателна. Косата ѝ посивяваше и беше изгубила донякъде блясъка си, а на лицето ѝ имаше по някоя и друга бръчица, но не прекалено. Годините начело на огромното пристанище на Стийлхейвън, което тя управляваше от коженото си кресло, бяха трупнали малко тлъстини на задника ѝ, но Мерик можеше да го понесе. Не възразяваше жените да са по-пищни.

— Значи нещо по-силно — рече Терез и наля две чаши златист ликьор от гарафа.

Приближи се, подаде му едната и седна на ръба на огромното си писалище.

— Е, какво мога да направя за вас… или вие можете да направите нещо за мен?

В очите ѝ се появи искрица и Мерик добре схвана предложението. С удоволствие би ѝ показал, с радост би я навел над писалището и би ѝ дал това, което си просеше, но се съмняваше, че така нещата ще потръгнат. Някои жени обичаха да се отдават на момента, но въпреки че Терез флиртуваше, той се съмняваше, че е една от тях. Писалището ѝ беше изрядно, счетоводните книги бяха прибрани по дати на лавиците, перата ѝ бяха подредени по големина до мастилницата. Нямаше разхвърляни свитъци, всичко си беше на мястото. Това му подсказа, че Терез е методична, овладяна и ако реши да я наведе над писалището, може и да изпита моментно удоволствие, но вероятно няма да получи каквото иска.

— Тук съм от името на трети лица — каза Мерик, след като отпи от ликьора. Беше силен и сладък. Дали Терез е такава, тепърва щеше да се разбере. — Те ценят бързината и ефикасността. Товарът им подлежи на разваляне, затова трябва да влезе и излезе от пристанището за една нощ. Тези лица са и много дискретни по отношение на плащането. Ще са особено щедри, ако решите да отговорите на нуждите им.