Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Не съм бягала нито от единия, нито от другия.

— Не си бягала и все пак не дойде в този дом, когато трябваше.

— Ти вече знаеш причината, Всепрославени. Ваалшамин ме похити.

Оденат не беше откъснал очи от воалите на Зиновия. Черното на очите му сега святкаше. Той сграбчи една чаша, накара да я напълнят и след като натопи устните си в нея, кимна леко с глава.

— Така казват, наистина. Разкажи. Искам да го чуя от твоята уста.

— Ваалшамин дойде една нощ, час преди разсъмване. Събуди ме и ми заповяда да го последвам.

Чу се шепот – смутен, учуден, но не и недоверчив. Оденат попита:

— Как изглеждаше той?

— Не знам, Всепрославени, не го видях.

Офала се изхили, готова да се подиграе, но Шара цъкна с език и наклони тоягата си към нея. Той вече не изглеждаше стар и крехък. Оденат отбеляза:

— Ваалшамин идва да те вземе, но ти не го виждаш?

— Не, Всепрославени. Човек не го вижда, не го чува, той е безплътен.

— Тогава как се разбира, че е там?

— Ясно е. Той няма ръка, но се усеща, когато взема ръката ти. Той няма уста, но се чува онова, което заповядва. Трябва да станеш и да изпълниш волята му. Няма какво друго да направиш, освен да му се подчиниш.

Шепотът угасна върху притворените устни. Настъпи тишина. Дългите вежди на Оденат бяха толкова смръщени, че преливаха в една черта от едното до другото слепоочие.

— И той какво те накара да правиш?

Зиновия се поколеба. Воалите потрепнаха, ръцете й се показаха и се притиснаха към гърдите й.

— Той ме заведе там, където хората не познават щастие, където домовете горят и нищо не заслужава уважение. Там, където кръвта съхне под краката на мухите, където кучетата разкъсват крайниците на онези, които още не са умрели, където всичко се руши и дори воините не могат да се сражават. Той ме заведе там, където жените се боят да ходят. Там, където те изгубват плътта и смеха си. Където те вече не могат да раждат деца и се превръщат в сълза насред неутолимо жадната пустиня.

Сътрапезниците сдържаха дъха си. Шара стискаше дръжката на тоягата си, свивайки нервно устни над голите си венци. Офала въздъхна неспокойно и се размърда под напластената си туника. Хайран сграбчи ръката на съседа си, взирайки се във воалите на Зиновия, сякаш оттам щяха да изскочат истински змии.

— Нека твоят бог ме благослови, дъще на племето маазин! – възкликна Оденат с глас, в който всички доловиха възмущение. – Защо те е завел в това демонско леговище?

— За да ме уплаши и да ме убеди да стана твоя съпруга, Всепрославени.

Оденат, слисан, отвори широко очи.

— Защото ти не го искаше?

— Какво иска едно тринайсетшдишно момиче, което не знае нищо за опасностите по света? Какво иска едно седемнайсетгодишно момиче, което никога не е виждало лицето на онзи, когото трябва да обича? Как би могла тя да пожелае щастието на онзи, който я иска, без да знае какво очаква той от нея?