Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Оденат извади ръцете си от воалите, поколеба се дали да не ги изтръгне всички, за да се полюбува на косите на годеницата си. Но почтително се въздържа. Блясъкът, който светеше в зениците му, беше познат на Зиновия. Тя знаеше какво признава той.

Всепрославения отстъпи малко непохватно.

— Донесох ти от хълмовете край Тивериада подарък, който би трябвало да ти хареса. Ще го видиш утре. Това е Нурбел. Той ще ти го покаже.

Оденат посочи мъж с плешива глава, покрита с кепе от кожа и злато, каквото носеха влиятелните хора. Брадата му беше грижливо сплетена под брадичката, раздалечените му очи бяха цепнати като на хората от далечна Азия, Широк кожен пояс, съшит от сребърни монети, издуваше великолепно избродираната му туника. Калъфът на голям кинжал беше прикачен на него. Откакто Зиновия беше влязла, той, за разлика от всички останали, не беше мигнал. Не беше се усмихнал, нито беше въздъхнал. Оденат, намигвайки като възхитено дете, уточни:

— Септимий Нурбел Забдилай е мой учител по бойни изкуства. Винаги е начело на битките и ловните ми хайки. Той е като пръстите на ръката ми. Можеш да му имаш доверие.

* * *

Когато Зиновия напусна триклиниума, както го изискваше благоприличието, Офала заяви:

— Това момиче те лъже, Всепрославени. Тя лъже както диша и дори когато спре да диша, пак ще лъже.

Управителят тропна по земята с тоягата си.

— Жено, дръж езика си на топло.

— Ще кажа истината, управителю! Тази хлапачка вече те оплете, както искаше да оплете и Всепрославения. Тя идва пред вас с воалите и небивалиците си и вие поглъщате думите й, сякаш вече не знаете къде е истината. Много си остарял, Шара. Вече не можеш да защитаваш Всепрославения както трябва!

Оденат не обърна внимание на неприязнените приказки на Офала. Той още се усмихваше така, както и преди малко, когато Зиновия беше изчезнала зад параваните. Гневното цъкане с език на Шара го изтръгна от удоволствието му. Той нави малко месо от газела между мариновани с мента лозови листа, опита го и попита с извънредно отегчен тон:

— И според теб каква е истината, Офала?

— Че боговете нямат нищо общо с нейното изчезване. Никога не съм вярвала на тази история за звездата и извора, с която племето маазин си правят гаргара. Глупости, които дадоха възможност на Абдонай и на жреците на Ваалшамин да забогатеят насред Палмира. И да се смятат за велики, колкото теб. Ето за какво става дума.

Оденат поклати глава, приготви си друго парче месо. Сътрапезниците го последваха. Хайран се изкиска, когато един от неговите другари докосна устните му с мазни пръсти, поднасяйки му готова хапка.

— Изворът Дингир-Дусаг, черният камък! – учуди се Оденат. – Те са си там, съвсем истински и видими, както скалата Ум-Беки, издигаща се извън стените на Палмира, нали?

— Те са там, да – призна Офала презрително. – Но това превръща ли дъщерята на Абдонай в нещо друго, освен хлапачка от пустинята? Коварна и лъжлива, каквито са всички те. Нейният баща изгради богатството си върху това коварство. Извини ме за тази откровеност, Всепрославени, но аз съм сигурна, че дъщеря му прави същото с теб. Мен тя не може да измами. Прекалено много съм видяла, за да повярвам на тези празни приказки.