Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Повървя още малко, зави надясно, гледаше да не се загуби из лабиринта от коридорите на харема.

„Къде ли е Фирдевс?“ – се запита. Ако я намереше, щеше да седи при нея и тя щеше да се разприказва. Стига, разбира се, да не е останала да спи в нечия друга стая. „Не си вземай веднага грях на душата заради това момиче! – упрекна се ядосано сама. – Може Есма да й е възложил някаква работа за сутринта или пък да е влязла в банята“. След като наложниците се оттеглеха в покоите, в тяхната баня тайно се къпеха прислужниците. Всъщност съвсем не беше тайно. Всички знаеха, но се правеха, че не го виждат. Чисто и просто гасяха камината в банята на наложниците по-късно.

Пак зави надясно, като се надяваше, че ще намери Фирдевс там. Вървеше бавно, защото не познаваше тези места. „Загубиш ли се, ще станеш за срам и позор, Михримах! – си рече. – Наложниците ще има да ме одумват: „Абе чу ли, дъщерята на султан Сюлейман се загубила в харема"

Минаваше точно покрай стаята за халвет29, когато дочу някакъв звук. Стенание!

Сърцето й подскочи от страх. Сети се за наставленията на майка си и баща си: „Каквото ще да става, не обикаляй сама!“.

А ето я сега – съвсем сама.

Навсякъде беше тъмно, цареше полумрак. Фенерите по коридорите и слабите светлинки, които се процеждаха под вратите, не вършеха никаква друга работа, освен да създават още по-страховита атмосфера. Отново дочу стенание. Значи не се лъжеше. Косата й се изправи от страх.

Опря гръб в стената и притисна гърди с две ръце така, сякаш искаше да заглуши забързаните удари на сърцето.

Цялата се превърна в слух.

Този път чу стенанието много по-ясно. Приличаше на хриптене. Помисли си, че вероятно някоя от прислужниците се е разболяла.

Последва отново фалцетно, преливащо от жал стенание.

Заприлича й много повече на зареден с потайност и странност зов за желание, отколкото на стенание от болен човек.

Хриптене – омагьосващо, трептящо, игриво. Нещо като жално, но в същото време и умоляващо шептене. Звук с преплетени едно в друго треперещи, страстни хленчения.

Не след дълго различи и друг глас.

Колкото досегашният звук бе писклив и трепетен, толкова този, наподобяваше грубо, болнаво, басово ръмжене. Но и той непрекъснато се извисяваше и притихваше от настървено желание.

„Двама са! Мъж и жена!“ – позна Михримах.

Чу жената да се моли:

– Недей! Моля те! Съжали се над мен!

Каква странна молба! Ужасяващо дълбоко дишане прекъсваше думите й, то беше последвано от хълцукания, прерастващи в спотаяван вик. Мъжът явно въобще не се съобразяваше с молитвите й. С всяка изминала секунда той ръмжеше все по-силно и силно.

„Дали не правят онова нещо, за което си мисля?“