Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Никаква прочувственост не бе останала в този глас. Последва вик. Подтикът да ги види надви срама. Михримах посегна, завъртя топката, леко открехна вратата... И ги видя.

Видя всичко!

Преплетените едно в друго голи тела.

Не успя да сдържи вика си от преживяния ужас:

– Безсрамници! Позор! Позор!

Първа я чу Фирдевс. Мъжът не беше в състояние да чуе нищо друго извън собственото си ръмжене. Девойката отметна косите си и я погледна през рамо:

– Принцесо!

Видя как Михримах се опитва да скрие лицето си в длани, за миг се вкамени на място. Едва тогава мъжът забеляза изправената на вратата господарска дъщеря.

И точно тогава Михримах видя мъжа в цялата му голота.

„Гадост! Гадост! Гадост!“ – крещеше всичко в нея. Закри очи с ръце. Обърна се и хукна назад по коридора.

Помъчи се да заличи в съзнанието си онова, което видя, но така и не успя.

Изпадна в паника. Безпаметно и безспир мълвеше:

– Прости ми, Господи! Прости ми! Омърсих се! Омърсих очите си, разума си, мозъка си, тялото си, невинността си! Не трябваше да ги чуми не трябваше да ги гледам, не трябваше да ги виждам! Прости ми!

На това ли викаха любов? До това, което видя преди малко, ли се свеждаше любовта, за която й разказваха Шетарет калфа и Мерзука? До тая голота, до двете гърчещи се едно в друго тела, преплетените крака и ръце, които прегръщат, длани, които галят и мачкат... Това ли беше разказваната с трепет обич? Ами чувствата? Къде бяха те? Все на това ли са посветени красивите думи, възхвалите в поезията и песните, зовът, въздишките? Това, на което стана свидетел? Боже господи!

Пак се сети за ръката в сънищата си.

– Махни се, Сатана! – изрече на глас и този глас отекна в ушите й като вик, но тя не му обърна внимание. – Това ли ме караш да преживея?

Тръгна към стаята си, тропайки с токчетата.

– Не искам! – мълвеше под носа си. – Не го искам, не ми трябва! Изчезвай от главата ми!

Есма се събуди и направо се стресна, като видя господарката си безкрайно объркана да стои изправена до леглото.

Косата на султанската дъщеря беше разчорлена. Не спираше да разтрива стиснатите си очи с длани. Стига да можеше, би ги изтръгнала от мястото им и би ги захвърлила.

Гувернантката трескаво се надигна от постелята.

– Дано да е за добро! Какво се случи на моята красива господарка?

Михримах разлюля глава на две страни.

– Кошмар ли сънувахте?

Мина й мисълта: „Де да беше кошмар!“ Наистина предпочиташе да беше кошмар, от който да се мята в леглото, който да я засрами, заради който на сутринта няма да погледне никого в очите. Защото щеше да знае, че е сън. А това беше самата истина. Достатъчно зашеметяваща, позорна, отвратителна истина! Истина, която я лиши от възможността да се утешава, че това е дяволска заблуда. „Не е!“ – люшна отново главата си тя.

– Да не дава Аллах! Да не я боли някъде моята принцеса?

Не отговори. Продължи да разтрива очите си.

– Какво става, красавице моя? Няма ли да кажеш на покорната си робиня Есма?