Илиада [bg]

гъсто стрелите валяха и падаха в боя мъжете. [85] Но във момента, когато дърварят обяд131 си приготвя в дебри планински, щом с тежкия труд си насити ръцете, стволове едри насякъл, умора духа му сломява и го обхваща голяма охота за ядене вкусно, тъкмо тогава данайците разбиха фалангите вражи, [90] с викот подбуждайки свойте другари. Сам цар Агамемнон пръв се понесе, уби Пиенора, водач на войските, сетне другаря му, конегонителя ловък Ойлея, от колесницата скочил и срещу Атрида застанал. Царят го шибна със копие право в челото. И шлемът [95] меднотежащ не попречи на острото копие никак: мина то право през него, прониза му черепа, стигна вътре до мозъка в кърви, прекъсна му буйния порив. Мощният цар Агамемнон в прахта ги остави убити с лъснали голи гърди, че им смъкна доспехите пъстри. [100] Тръгна напред, за да вземе живота на Ис и на Антиф, двамата сина на царя Приам — извънбрачен и брачен, двама в една колесница. Колар извънбрачният беше, брачният, Антиф, се биеше смело, изправен зад него. Нявга Ахил ги плени, върза с върбови пръчки във Ида, [105] гдето овце те пасяха, а после ги върна за откуп. Широковластният цар Агамемнон сега ги погуби: Иса удари със копие горе в гърдите, прободе Антифа с меч под ухото и от колесницата смъкна. Щом им засвлича обаче доспехите дивни, внезапно [110] той ги позна — бе ги виждал при своите кораби леки, гдето ги беше докарал от Ида Ахил богоравен. Както лъв лесно разкъсва сърненца на бърза кошута, щом ги издебне в леговище, сграбчва ги с яките зъби, тутакси алчно им взема душата невинна и нежна, [115] а пък кошутата клета, дори да се случи наблизо, в помощ не идва, самата обзета от трепет ужасен, хуква стремглаво през гъсти шубраци и тъмни дъбрави, цяла във пот се облива пред устрема хищен на звяра. Също тъй двамата нямаха помощ от никой троянец, [120] че и троянците бягаха вече от страх пред аргийци. После нападна Пизандра и храбрия в битка Хип’олох, двамата сина юначни на цар Антимаха известен, който получи от Париса злато и дарове скъпи, дето не даде да върнат Елена на цар Менелая. [125] Там Агамемнон настигна двамината негови сина: бяха в една колесница и караха дружно конете. Те се смутиха, изпуснаха мигом юздите блестящи. А като лъв се затича насреща им цар Агамемнон; от колесницата жално започнаха те да го молят: [130] «Ти пощади ни, Атриде, и откуп достоен ще вземеш! Много съкровища има в двореца на цар Антимаха: имаме злато, и мед, и изкусно ковано желязо. Татко ни ще ти изпрати награда и откуп несметен, ако узнае, че ние сме живи във стана ахейски.» [135] Двамата с плач умоляваха царя със ласкави думи, ала във отговор чуха неласкаво слово от него: «Ако сте вий синове на надменния цар Антимаха, който подтикваше нявга троянците сбрани в съвета там да убият веднага и в стана назад да не върнат [140] цар Менелая, пристигнал вестител при тях с Одисея,132 вие сега ще изкупите срамната бащина дързост.» Тъй каза. С копие силно удари Пизандра в гърдите, от колесницата в миг го събори по гръб на земята. Скочи от страх и Хип’олох, Атрид във пръстта го погуби: [145] с меч му отсече ръцете и после главата отряза и като дънер го ритна — трупът се търкулна в тълпата. Там ги остави, нападна най-гъстите бойни редици, другите медноколенни ахейци връхлитаха с него. Пеши избиваха пеши, насила обърнати в бягство, [150] конни събаряха конни, и прах се понесе в полето, вдигнат на облаци гъсти от гръмкотропливи копита. Цар Агамемнон преследваше с ярост троянци, неспирно тях ги громеше, а с вик насърчаваше свойте аргийци.. Както бушува пожар изтребителен в лес непокътнат — [155] вятър със силен въртеж го раздухва и вредом разнася, рухват дървета из корен, сломени от огнена буря, тъй и глави на троянци, отстъпващи пред Агамемнон, падаха; високошийни коне по полето на боя влачеха с грохот навред колесниците празни, скърбейки [160] много за свойте колари, които лежаха избити, вече по-мили за ястреби, нежели пак за съпруги. Хектора Зевс отдели настрана от прахта и стрелите, от мъжегубството зло, от кръвта и от знойната битка. С яд Агамемнон нападаше вредом със свойте данайци. [165] А пък троянци край гроба на древния Ила Дарданов и край смокинята дива търчаха посред равнината, все към града на Приама: Атрид ги преследваше с грозен крясък и в кърви изцапваше свойте ръце необорни. Стигнали Скейските порти и стария дъб, се запряха [170]