Смъртта като изкуство

Отначало тя радостно се изненада, когато разбра, че почти е стигнала до дома си, без да се забави в нито едно задръстване, и едва после се сети, че днес е неделя. По пътя Настя мисли за режисьора Дудник, но не стигна до нищо конкретно. Вкъщи бързо се преоблече и се втурна към кухнята да приготвя вечерята. Когато мъжът й пристигна, на месото му оставаше да постои във фурната още десет минути.

— Как така рано си се прибрала? — учуди се Чистяков. — Мислех, че пак ще киснеш в театъра до късно вечерта.

— Льоша, уморих се — честно си призна Настя.

— Какво си се? — не повярва той на ушите си. — Счу ли ми се нещо?

— Уморих се — повтори тя. — В смисъл че в главата ми е пълен хаос, който трябва да се опитам някак да подредя. Хайде да си поговорим, а?

— Ами аз съм винаги готов — отвърна Алексей. — Само че нека първо да хапнем.

— Разбира се, разбира се — разбърза се Настя. — Сега ще стане готово. Льоша, виж какво измислих за днешната вечеря.

Тя тържествено заведе мъжа си до сервираната маса с небесносините на розички салфетки и чинии.

— Аха, за да не мием после — сети се Льоша.

— За да бъде красиво — обиди се Настя. — И оригинално. Защото не е завинаги, а само за днес. И не коства много.

— Което си е вярно, вярно е — съгласи се той.

Месото и този път се беше получило, Льоша поиска допълнително, похвали жена си, изхвърли чиниите в кофата и зае позата, която в тяхното семейство се наричаше „готов съм да те изслушам, скъпа“: извърна се странично към масата, облегна се на стола, преметна крак връз крак, едната ръка остави да кротува върху бедрото, другата, сгъната в лакътя — на масата, подпряла леко приведената глава.

— Льоша, вече съм стара — подзе Настя.

Чистяков моментално се надигна и демонстративно замижа.

— Ася, отдавна сме сложили точка на тази тема, не започвай отново? — сърдито помоли той. — Докога, бе, докога? До гуша ми дойде.

— И все пак — упорито каза тя.

— Добре — обречено въздъхна Алексей. — Какво има този път?

— Театърът и Антон Сташис.

— Я опрости, моля! И ако може, едно по едно. Какво му е на театъра?

— Ами нищо не разбирам от този театър! — отчаяно възкликна тя. — Не мога да се оправя с него! Информацията — цяло море, но цялата е безсистемна, струпана безразборно, а аз нямам достатъчно мозък да подредя и систематизирам тази купчина. Затова казвам, че съм стара. Нали и мозъкът става негоден с времето.

— Така, тази точка я схванах. Сега за Сташис. Какво не е наред с него?

— Разбираш ли, Льоша, там е работата, че с него всичко е нормално. Много умно момче. И много своеобразно. Във всеки случай, спокойно понася моето шефско положение и не се опитва да тегли чергата към себе си, седи мълчаливо и слуша. А после прави доста умни и точни обобщения и изводи. В този смисъл аз мога само да се радвам, че все още в разследването се появяват младежи, които с времето ще се научат да вършат истинска работа. Но Антон… разбираш ли, Льоша, аз винаги съм се гордяла с паметта си, тя ми е била верен помощник и никога не ме е подвеждала.