Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Еолаир погледна нагоре и видя, че повечето норни се сражават със ситите. Въпреки ужасяващия хаос на битката графът се закова на едно място и се загледа. Никога от зората на времената никой не беше зървал подобна гледка — безсмъртните да се бият. Тези, които успяваше да види през снежните въртопи, се придвижваха с призрачна, змийска пъргавина, нападаха, отскачаха и размахваха тъмните си мечове като върбови пръчки. Множество сблъсъци приключваха, без да бъде нанесен нито един удар, а при някои от единоборствата протяжните танцувални движения приключваха с един-единствен удар — фаталния.

От върха на хълма се понесе пронизителен писклив звук. Еолаир погледна натам и видя цяла редица тръбачи — странните им инструменти стърчаха към сивото небе. Но пискливото свирене идваше от няколко музиканти сред сенките на Наглимунд под тях и щом норните върху стената издуха бузи и духнаха, от тръбите им не се понесоха звуци, а излетя оранжев като слънчев залез облак прах.

Еолаир го проследи с тревожно възхищение. Какво можеше да е? Отрова? Или поредният непонятен ритуал на безсмъртните?

Щом оранжевата пелена се спусна върху хълма, вълните на битката сякаш се замятаха и заизвиваха — но никой не рухваше. Ако беше отрова, сигурно беше с някакво по-особено действие, отколкото тези, за които знаеше графът. В следващия момент Еолаир усети изгарящи спазми в гърлото и ноздрите си. Опита се да си поеме въздух и за момент му се стори, че ще се задави и ще умре. Миг след това отново можеше да диша. След което небосводът се спусна отгоре му, сенките започнаха да се издължават и снегът сякаш се подпали.

Облада го ужас — разтвори се като огромно черно вледенено цвете. Мъжете наоколо пищяха. Той също пищеше. А норните, които връхлитаха от срутения скелет на Наглимунд, напомняха демони, които дори свещениците не бяха сънували. Графът и воините му се обърнаха и побягнаха, но ситите зад тях, безмилостни и златооки, бяха не по-малко ужасяващи от бледите си като трупове братовчеди.

„В капан сме! — помисли си Еолаир, обхванат от непреодолима паника. — В капан! В капан! В капан!“

Нещо го сграбчи и той се замята, опитвайки се да се освободи, дереше с нокти ужасяващото създание, някакво чудовище с огромно жълтеникаво и обрасло с ластари лице и крещяща уста. Вдигна меча си да го промуши, но нещо друго го блъсна отзад и той рухна на една страна върху студената белота заедно с все още вкопчилото се в него чудовищно нещо. Беше повален по лице в замръзналия сняг и макар да се съпротивляваше, не можеше да се освободи.