Вечната маска на смъртта [bg]

— Първо, това подземие е дълбоко — обясни Макрин. — Второ, заради хаоса в Рим, освободих всички слуги, дадох на всеки по няколко монети и им казах, че не знам какво ще донесе бъдещето. За какво ми трябваха слуги след Крастин? Заклех се никога да не позволя някому да влезе тук. Както и да е, Крастин се опита да отрича, но болката беше много силна и той призна. Проверих дали говори истината — различните жертви, времето и местата. Как се е ровел из документите ми и е подслушвал зад вратата, колко лесно е било. За награда му дадох малко вино. Той дойде на себе си и помоли за още. Продължих да го разпитвам за Бризеида. Той призна, че тя навярно го е подозирала и че е направил грешка, че я е убил. Накрая разбра, че ще умре и премина към обидите. Попитах го защо ме мрази толкова много. Той отговори: „А защо не?!“. Но какво съм виновен аз, че е бил продаден като роб, че на него са гледали отвисоко? Попитах го защо е бил толкова жесток към жертвите. Знаеш ли какво каза? „Разрязването на телата им беше отмъщение към майка ми.“

— А окото? — попита Муран.

— Майка му очевидно се е отвръщала встрани и го е поглеждала насмешливо с крайчеца на окото си, като се е наслаждавала на унижението му. Той никога не могъл да забрави този поглед, изваждал окото на жертвата си и го изгарял. В края на краищата минаха няколко дни, преди да умре. Аз го наблюдавах. Наслаждавах се на всеки отделен миг. Демон ли имам в себе си, Клавдия? Мислех единствено за онези бедни момичета, за Бризеида, за доверието, което Крастин предаде. Не знаех какво става в Рим. Прегрупирането на легионите, крушението на империята, хората, които бягаха да спасят живота си или криеха съкровищата си… Всичко минаваше покрай мен. Колкото до трупа на Крастин… — той тихо се засмя. — Отначало мислех да изгоря костите му, но защо? Оставих тялото да гние тук, докато подземието завоня на костница, но мен не ме беше грижа. За мен това беше благоухание. Спал съм на бойни полета. Виждал съм трупове, скупчени по-високо от високата трева. Бях заловил Поругателя! Аз, Съдията, бях въздал правосъдие. Тялото на Крастин щеше да бъде светилище на правосъдието. Месеците минаваха. Почистих мръсотията и опуших с дим стаята. След като Крастин не беше нищо повече от скелет, аз се обърнах към моя балсаматор. Попитах го как могат да се запазят човешки кости. Той ми даде някаква лепкава течност. Намазах грижливо всяка поотделно. Исках да го съхраня, все още го съхранявам.