Вечната маска на смъртта [bg]

— Беше точно преди полунощ — Арминий посочи гледката край себе си. — Хората от вилата вече се канеха да си лягат, трупът на Друзила беше положен в атриума. Фронтин се занимаваше със задълженията си. Свещите и лампите бяха загасени. — Той свъси вежди. — А после пламна огънят. Сякаш Юпитер хвърли огнен гръм и цялата вила беше обхваната от пламъци от единия до другия край!

— Значи, било е умишлено? — попита Клавдия.

— О, да! — заяви старецът. — Тъй трябва да е било. Започна от толкова много места и по едно и също време. Още преди да се събудя както трябва, димът вече се виеше навсякъде, ние нищо не можехме да направим. Изворите са доста далеч, Фронтин беше мъртъв, нямаше кой да организира каквото и да било. Слугите скоро разбраха, че навсякъде цари хаос, затова спасиха каквото можаха и го задържаха за себе си. Стаята на Атий, ти я видя, не бе засегната много от пожара, защото е под земята, но тази сутрин беше обрана. Никой не знае какво ще става по-насетне. Искам да кажа, наследникът на Атий е в Масилия, ще минат седмици, докато пристигне тук. Но дотогава няма да е останало нищо, нито дори градините!

— А трупът на Фронтин? Той къде е?

Арминий ги поведе покрай развалините. Отидоха навътре в градините при едно малко заграждение, където под платнище от грубо зебло бяха положили труповете, извадени изпод развалините. Мърморейки нещо под нос, Арминий повдигна едната страна на платнището, погледна под него и поклати глава. Имаше навярно десетина трупа. Накрая Арминий намери трупа на Друзила, който представляваше само обгорени кости. До тях лежеше Фронтин, лицето и тялото му бяха напълно изгорели, бяха останали само овъглените крака, обвити с дебелите връзки на тежки сандали. Клавдия се наведе и прокара ръка над тях.

— Какво има? — попита Муран.

— Няма значение! — отвърна Клавдия, изправи се и изтри ръце в платнището, преди пак да го придърпа над зловещите останки. — Арминий, ти се грижиш за градините, нали?

Той кимна.

— Не си ли забелязвал нещо необичайно, нещо не наред през последните няколко дни?

Арминий стоеше с длан пред устата си и продължаваше да мърмори нещо.

— Какво беше то?

— Дупки! — отвърна той. — Намерих дупки там, където не би трябвало да има…

— Какви дупки?

Арминий ги отведе още по-навътре, докато се озоваха в истински рай — от фонтаните бликаше и проблясваше вода и поемаше по изкуствени канали, които захранваха малки езерца и рибни басейни. Край тях имаше сенчести портици с пътеки, покрай които растяха различни дървета, кипариси, чинари и брястове, използвани като подпора за надвисналите отгоре лози. Въздухът беше изпълнен с аромата на мирта, чимшири, олеандър и лавър, чиито благоухания се смесваха с по-тежкия мирис на рози и виолетки. Арминий спря под един голям бряст и посочи дупката, изкопана в земята, която всъщност напомняше повече на голяма цепнатина. Земята беше насечена и разхвърляна на дължина не по-малко от един меч.