Не се сбогувам [bg]

Леонид Андреев - сърцераздирателна повест. А сега има гражданска война, и всички са свикнали. Единият убиец се прозява, другият музицира с блажено притворени очи. Като момчето Кай, което има буца лед вместо сърце.

На фона на вълшебната музика на Мона неудържимо й се приспа, макар че откакто се бе събудила, не бе изминал и час.

Това без съмнение беше от потреса.

Тя отново легна на дъното, затвори очи, затъркаля се някъде надолу, надолу, към мекото тинесто дъно, отблъсна се от него и изплува чак на сутринта. Страшната нощ сякаш не се бе случвала. Може би беше сънувала?

Баркасът беззвучно се плъзгаше в сивкавата мъгла, под която блещукаше гладката вода. Новороденото слънце играеше сложни цветови игри с мъглата. Вместо флейтата пееха птици - и гласовете им съвсем не звучаха по-зле.

Това е първобитен живот, естествен подбор, каза си Мона. Природата не съжалява за нищо и за нищо не се разкайва. Някой е искал да те изплюска, но ти не си се дал и ти самият си го изплюскал. За това слънцето ти свети и чуруликат птичките. Няма причина за философски размисли.

И тогава й стана добре, радостно и просто. Само дето нейните спътници явно не са почтителни рицари, които вярно служат на прекрасната дама, защото не са особено почтителни и със сигурност не й служат. За сметка на това с тях е сигурно.

Аз съм като Хъкълбери Фин, който плава по Мисисипи, помисли си Мона.

Опрян на руля, отец Сергий си записваше нещо в тефтерчето. Офицерите съсредоточено играеха на карти. На пейката между тях имаше купчина съветски парични знаци.

- Я да видя - отрони провлечено Скукин. - ...Аха! Блъфирате. Така си и знаех.

Придърпа всички хартийки към себе си.

- Голяма работа ще ви свършат при белите - засмя се Канторович. - Хайде да играем на чембери, като в гимназията.

- Аз съм учил в Пажеския корпус. При нас никой не играеше на чембери. А парите са си пари, към тях човек трябва да се отнася с уважение.

Никой не обръщаше внимание на Мона и на нея й хрумна друга литературна асоциация: трима в една лодка, без да става дума за кучето.

Не би било зле да можеше да си измие главата и да се приведе в по-добър вид, защото наистина е заприличала на улично псе...

Денят мина без приключения. Е, почти.

Плаваха ту просто по течението, ту на платна, а един път отец Сергий и Канторович седнаха и на веслата. С гребането на четири силни ръце и с вдигнато платно лодката полетя почти толкова бързо, както с мотора.

Край села и паланки все пак преминаваха на мотор и щабскапитанът за всеки случай залягаше зад картечницата.

Но никой не закачаше пътешествениците. Или местата бяха мирни, или дулото на „хочкиса" изпълняваше отлично ролята на пропуск.

Мона през цялото време поглеждаше Скукин. Миналата нощ той й бе направил страхотно впечатление. Роден вожд. Хладен, пресметлив и което бе най-учудващо - изобщо не се перчеше. А какъв музикант се оказа! Сега й харесваше всичко у него, дори това, че по време на вечерната почивка подполковникът се зае да си полира ноктите. Прав е Пушкин: за ноктите намира време и някой деловит човек[76] .