Не се сбогувам [bg]

Говореше не както винаги, а меко, по южноруски. И изобщо не заекваше. Кой би очаквал от него подобни актьорски способности?

- Картечницата е моя - вдигна ръката си по-високо Канторович. - Ти, чиче, не я дръж така, ще я изкривиш. Аз също с никого не воювам, засега.

- А картечницата защо ти е? - весело се учуди командирът.

- Ами защото съм картечар. Като си тръгвах от войната, прибрах и машинката. Обикалям по света, търся си добра служба. Вие кои сте? Трябват ли ви добри картечари? Ако се разберем, ще бъда ваш.

- Сега навсякъде се търсят добри картечари. А за разбирането - ще се разберем. При нас в Зеленото Училище на всички им харесва.

Аха, ето какъв е този, разбра Мона. И съжали, че невнимателно бе слушала неотдавнашния разговор между отец Сергий и Канторович. Всичко, което бе останало в главата й, бе, че „Зеленошколската Директория" е против червените и срещу белите. И че атаманът им се нарича „директор". И имаше някаква смешна фамилия.

- А ти кой си? - попита мустакатият Скукин.

- Музикант съм, от Москва. Там няма какво да се яде. Промъквам се на юг.

- А струмента ти тогаз де е?

Подполковникът измъкна флейтата.

- Да посвиря ли?

Засвири „Камаринская[77]

- „Затанцува, тропна с крак, къщата разклати чак, а вратата хлопна - трак!" - запя мустакатият. Тупна Скукин по рамото. - Ела при нас, музикантче. Гладен няма да останеш.

Мона попита не като другите:

- Ти, лелче, чия си?

Очевидно в неговия свят нямаше вариант жената да е сама за себе си.

- Щерка ми е тя - отговори вместо Мона отец Сергий. - От Белгород сме двамата. И баркасът е мой. Тез двамата не ги познавам. Качих ги срещу заплащане, по пътя.

- А защо си доплавал толкоз далече чак от Белгород?

- В Луганск отиваме. Там има психическа болница. Добри хора ме посъветваха. Тя, щерката, не е много у ред. Лудичка е.

Всички погледнаха Мона. От изненада тя замига.

- Ама пък иначе си е тиха - въздъхна отец Сергий. - Но се побърква от мъжете. Като се разгони - и им се нахвърля. Казват психическите дофтори давали някакви церове за тоз недъг. Та затуй и тръгнахме.

- Ами да ни се нахвърли, нямаме против - каза луничав войник. - Нали, чичо Семьон?

И всички се засмяха, заедно с командира.

- Не говори така, сине - натъжи се отец Сергий. - Да те пази Господ от таквоз нещо. Моята Федосия като е в припадък, дращи физиономията на мъжа, гледа как гърлото да му прегризе. На един насмалко да му изтръгне цялото достойнство. Мъка!

Мона се включи в играта. Погледна луничавия в слабините, облиза се. Младежът отстъпи назад.

- Добре, чухме ви - посмя се командирът. - Сега да ви видим.

И започна да рови в мешките, без да бърза, основно. Зад подплатата на Канторович напипа някакви хартии.

Извади ги.

- Що за цифри са това?

Кодовете за шифриране, досети се Мона. Щабскапитанът разправяше как ги е откраднал от червените.