Не се сбогувам [bg]

Мъжът, без да бърза, слизаше по стъпалата. Сега оглеждаше задържаните. Внимателните му очи също се оказаха сиви.

Подир директора вървеше десетникът Семьон, сочеше всекиго с пръст и полугласно обясняваше нещо.

„Ордени... Шифра... Психарка", чу Мона и когато усети, че атаманът я гледа, няколко пъти конвулсивно поклати глава.

- Господин началник! - гръмко каза Канторович. - Разрешете...

В този миг получи от конвойния удар с приклад в ребрата и се задави.

- Ще говориш, когато те извикат на дъската - с укор поклати глава директорът. - Никаква дисциплина, и това ми било офицер. Върни му ордените, Семьон. Той честно си ги е заслужил. Смел човек - по очите си личи. И опасен. Вторият също не е какъв да е. Заведи ги в инспекторската, при Степан Акимович. Нека ги разпита за шифрите и прочее. А вие - обърна се той към отец Сергий – заповядайте при мен, ще си поговорим. И щерка си вземете.

Атаманът явно бе свикнал да не му противоречат. След като даде нарежданията, той се завъртя и тръгна обратно в къщата.

Десетникът се похвали на конвойните:

- Ненапразно докарах тук лодкаря. Нали чухте? Той самият ще си приказва с него. Веднага се сетих аз: деденцето не е обикновено.

Канторович и Скукин ги поведоха към портата. Мона не се сбогува с тях, дори не погледна след тях. Знаеше: сега съдбата ще реши.

От вълнение тя не можа нормално да огледа вътрешността на управата. Май вътре на бюра седяха хора, някъде тракаше пишеща машина. Мона гледаше само леко приведения гръб на директора.

Той бутна една врата, махна с ръка:

- Заповядайте.

Тази зловеща вежливост бе най-плашеща от всичко. Озоваха се в кабинет, който много приличаше на учителска стая. Нищо войнствено - шкафове с книги, няколко тетрадки на масата, имаше дори нещо като дневник с разграфени страници, изписани с изряден почерк.

Директорът седна на бюрото, посочи им два стола.

- Е, кои сте всъщност? Това, че не сте баща и дъщеря, се вижда. И за психическото заболяване също няма нужда да лъжете. При нас в болницата работи отличен психоневролог от Харков. Ако се налага - ще провери...

- Психоневролог? В селската болница? - учуди се отец Сергий.

Мона го погледна с недоверие. Това ли е единственото, които иска да попита?

- При нас в Зеленото Училище има всякакви лекари. Сами идват тук от града. Защото при нас е сито и спокойно - директорът размаха пръст. - Но, моля ви, не ме прекъсвайте. Още не съм свършил. И така, вие не сте баща и дъщеря, жената не е луда и вие не сте никакъв лодкар, разбира се. Кажете истината. За лъжа наказвам.

За военно време думата „наказвам" уж не бе най-страшната заплаха, но Мона се разтрепери.

Отец Сергий обаче гледаше атамана без какъвто и да било уплах, по-скоро с любопитство.