Мечът на Ликтора [bg]

Севериън, чиракът, който бях преди, младият мъж, който бе плувал под Кулата с камбаните, който веднъж едва не се беше удавил в Гиол, който се бе размотавал сам през летните дни сред руините на некропола, който бе дал в отчаянието си откраднатия нож на Текла, вече го нямаше.

Не беше мъртъв. Защо си беше мислил, че всеки живот непременно трябва да завършва със смърт и никога с нещо друго? Не беше мъртъв, а беше изчезнал така, както изчезва отделната нота, за да не се появи никога повече, когато се превърне в неразличима и неотделима част от някаква импровизирана мелодия. Онзи млад Севериън беше мразил смъртта и, по милостта на Неръкотворния, чиято милост наистина (както мъдро се споменава на много места) ни осъжда и унищожава, той не умря.

Жените извиха дългите си вратове да погледнат надолу към мен. Овалните им лица бяха съвършени, симетрични, безизразни и в същото време разгулни, и аз внезапно разбрах, че те не са — или поне вече не са — придворни в Двореца на Самодържеца, а са се превърнали в куртизанките на Лазурния дворец.

За известно време, както ми се стори, парадът на тези изкусителни и нечовешки жени продължи, и с всеки удар на сърцето ми (което усещах както никога преди и което трещеше като барабан в гърдите ми) те променяха ролите си без и най-малкият детайл във външността им да се променя. Така както понякога съм знаел насън, че дадена фигура е всъщност човек, на когото не прилича ни най-малко, сега в един момент знаех, че тези жени са украсата на Самодържеца, а в следващия — че ще бъдат продадени за нощта срещу шепа оригоци.

През цялото това време, както и през много по-дългите периоди, които го предшестваха и следваха, се чувствах особено неудобно. Паяжините, в които постепенно разпознах обикновени рибарски мрежи, все още ме стягаха, а освен с тях ме бяха овързали и с въжета, така че едната ми ръка беше пристегната към тялото, а другата извита така, че пръстите й, които скоро престанах да чувствам, почти докосваха лицето ми. Под въздействието на опиата бях загубил способността да контролирам мехура си и сега панталоните ми бяха напоени с урина, студена и смрадлива. Колкото по-слаби и разредени ставаха халюцинациите ми, толкова по-силно усещах собственото си нещастие и започнах да се страхувам от съдбата, която ме чакаше, след като ме изведяха от склада без прозорци, където ме бяха хвърлили. Предполагах, че хетманът е научил от някой конен куриер, че не съм онзи, за когото се представям, както и че бягам от правосъдието на архонта, понеже реших, че в противен случай не би посмял да се отнесе към мен по този начин. При така стеклите се обстоятелства можех само да се чудя дали ще се отърве лично от мен (чрез удавяне, несъмнено, на място като това), дали ще ме предаде на някой дребен етнарх, или ще ме върне в Тракс. Реших сам да отнема живота си, ако ми предоставят такава възможност, но да я дадат изглеждаше толкова невероятно, че ми идеше да се самоубия от отчаяние.