![В капана на времето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/2/v-kapana-na-vremeto-bg-download.jpg)
В капана на времето [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928874, 9789542928881
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В капана на времето [bg]». Краткое содержание книги:
— Не зная — казах накрая.
Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
— Ще помислиш ли, Клеър?
Усещах погледа му. След доста време кимнах.
— Ще помисля.
— Добре. — Напрежението го напусна и той се извърна.
Започна да обикаля салона, взимаше каквото му попадне, оставяше го пак на мястото му и накрая стигна до лавицата, където се наведе и се вгледа невиждащо в заглавията на кожените томове. Аз се приближих колебливо до него и сложих длан на ръката му.
— Джейми, не исках да те разстройвам.
Той ме погледна и се усмихна криво.
— Е, и аз не исках да се карам с теб, сасенак. Избухлив съм и твърде докачлив. — Потупа ме извинително по ръката, после се отдръпна и застана пред писалището си.
— Ти работиш много усилено — казах аз, като го последвах.
— Не е заради това. — Поклати глава и посегна да отвори страниците на огромната счетоводна книга. — Търговията с вина не е тежка. Да, много работа е, но не ми пречи. Заради друго е. — Посочи малка купчина писма под алабастрово преспапие. То беше на Джаред и беше оформено като бяла роза — символа на Стюартите. Писмата под него бяха от абат Алегзандър, от граф Map и други изтъкнати якобити. Всички те бяха изпълнени със завоалирани въпроси, мъгляви обещания и противоречиви очаквания.
— Имам чувството, че се боря с вятъра! — рече Джейми яростно. — Мога да победя в истинска битка с нещо реално. Но това… — Грабна няколко писма и ги хвърли във въздуха. В стаята имаше течение и писмата залъкатушиха из въздуха, плъзнаха се под мебелите и запърхаха към килима.
— Няма за какво да се хвана — рече той безнадеждно. — Мога да говоря с хиляди хора, да напиша стотици писма, да пия с Чарлс до припадък и пак няма да разбера дали съм постигнал нещо.
Не се захванах с писмата, прислужницата щеше да ги събере.
— Знаеш, че няма да те оставя сам в това. Все пак аз те въвлякох в него.
Усетих леката вибрация на смях под бузата ми.
— Да, така е, но не бих ти го натяквал, сасенак. — Обърна се, наведе се и ме целуна леко по челото. — Изглеждаш изморена. Върви да си легнеш. Аз ще поработя още малко и идвам.
— Добре. — Наистина бях изморена, макар че хроничната сънливост на бременността отстъпваше пред прилива на нова енергия. Вече бях по-бодра през деня и кипях от желание да върша нещо.
Спрях на прага. Той още стоеше до писалището и се взираше в отворената счетоводна книга.
— Джейми?
— Да?
— Болницата — казах, че ще си помисля. Но ти също ще помислиш, нали?
Той извърна глава, беше вдигнал вежда. После се усмихна и кимна.
— Ще дойда след малко, сасенак.
Още валеше суграшица и малки ледени късчета тропаха по прозорците и съскаха в огъня, когато нощният вятър ги понесеше по комина. Вятърът се засили и застена, загромоли в комините и спалнята стана още по-уютна. Леглото беше топъл и приятен оазис, оборудван с пухени завивки, огромни възглавници и Джейми, който можеше да засрами по излъчване на топлина дори британската топлофикация.
Голямата му ръка галеше леко корема ми, топла през тънката коприна на нощницата ми.
— Не, там. Трябва да натиснеш малко по-силно. — Взех ръката му и притиснах пръстите точно над срамната си кост, където матката вече се усещаше — кръгла, твърда издутина с размера на голям грейпфрут.
— О, да, усещам го — прошепна той. — Наистина е там. — Лека усмивка на радост и изумление подръпна крайчето на устната му и той ме погледна с блеснали очи. — А ти вече усещаш ли го как се движи?
Поклатих глава.
— Още не. Сигурно след месец, ако вярваме на сестра ти Джени.
— Ммм. — Целуна малката издутина. — А какво мислиш за Далхузи, сасенак?
— Какво Далхузи?
— Ами име. — Погали корема ми. — Ще му трябва име.
— Вярно. Но защо мислиш, че ще е момче? Може да е момиче.
— Така ли? О, вярно. — Сякаш не му беше хрумвало. — Все пак защо да не започнем с момчешки имена? Може да го кръстим на чичото, който те е отгледал.
— Хм. — Сбърчих нос. Колкото и да обичах чичо Ламб, не знаех дали искам да причинявам „Ламбърт” или „Куентин” на едно безпомощно дете. — Не, не мисля. От друга страна, не смятам и че трябва да го кръстим на някой твой чичо.
Джейми галеше замислено корема ми.
— А как се казваше баща ти, сасенак?
Отне ми миг да си спомня.
— Хенри. Хенри Монморенси Бюшамп. Джейми, не искам детето ми да се казва Монморенси Фрейзър, в никакъв случай. Не си падам много и по „Хенри”, макар че е по-добро от „Ламбърт”. Какво ще кажеш за „Уилям”? Като брат ти?