В капана на времето [bg]

Мери Хокинс се ококори от изумление при тези думи. Аз се огледах и видях една ниша със завеса, зад която имаше удобно канапе.

— Ела — хванах я за ръката. — Може да седнеш там, за да не говориш с никого. Ако искаш да попееш, излез, когато започнем; ако не искаш, просто остани там до края на приема. — Тя се втренчи в мен за миг, дари ме с ослепителна усмивка от благодарност и се шмугна в нишата.

Аз започнах да се шляя отвън, за да не я обезпокои някой любопитен слуга, и дърдорех с хората, които минаваха покрай мен.

— Колко си красива тази нощ, скъпа! — Това беше мадам Дьо Рамаж, една от придворните дами на кралицата. По-възрастна, достопочтена дама, тя беше идвала на вечери на Рю Тремулин веднъж или два пъти. Прегърна ме топло, после се огледа дали някой ни слуша.

— Надявах се да те видя, скъпа моя — рече тя, наведе се към мен и сниши глас. — Исках да те предупредя да се пазиш от граф Сен Жермен.

Полуизвърнах се в посоката, в която гледаше, и видях мъжа от доковете на Хавър, тъкмо влизаше в салона с пo-млада и елегантно облечена жена под ръка. Явно не ме беше видял и аз бързо се обърнах към мадам Дьо Рамаж.

— Какво… той… какво… — Усетих, че се изчервявам още повече, изплашена от появата на страховития граф.

— Чули са го да говори за вас — каза мадам дьо Рамаж, като любезно ми помагаше да преодолея смущението. — Доколкото разбрах, е имало известно неразбирателство между вас в Хавър?

— Нещо такова. Аз само потвърдих, че има случай на едра шарка, но се стигна до унищожаване на кораба му и… той не беше доволен от това — довърших вяло.

— О, така ли било… — мадам Дьо Рамаж изглеждаше доволна. Сега, когато знаеше цялата история, тя разполагаше с ценен актив на пазара за клюки и информация, които бяха и основната валута на парижкото светско общество.

— Той не спира да разправя на хората, че ви смята за вещица — рече тя, като се усмихна и помаха на свой познат в салона. — Каква история! Но никой не вярва, разбира се — увери ме. — Всички знаят, че ако някой е забъркан в нещо подобно, това е именно мосю графът.

— Така ли? — Исках да я поразпитам, но точно тогава изникна хер Герстман и плесна с ръце, сякаш укротяваше квачки.

— Елате, дами! Вече се събрахме, пеенето започва!

Докато хорът се събираше около клавесина, аз се озърнах към нишата, където бях оставила Мери Хокинс. Стори ми се, че завесата помръдва, но не бях сигурна. А щом музиката започна и гласовете запяха, като че ли дочух ясно високо сопрано откъм нишата — но и за това не бях сигурна.