В капана на времето [bg]

— Ти си ми жена!

— Да, това също. Но съм и медицинска сестра. Лечител. Би трябвало добре да го знаеш.

Той се изчерви още повече.

— Да, знам го. И защото си излекувала моите рани, трябва да се съглася да лекуваш просяци и проститутки? Сасенак, имаш ли представа какви хора ходят в онази болница? — Той ме гледаше умолително, все едно очакваше всеки миг да се осъзная.

— Какво значение има?

Огледа трескаво стаята, сякаш призоваваше за свидетел на безумието ми портрета над камината.

— Може да хванеш някоя гадна болест, за бога! Не мислиш ли за детето поне, ако не те е грижа за мен?

— Разбира се, че мисля! За толкова глупава и безотговорна ли ме смяташ?

— Смятам те за човек, който ще изостави съпруга си, за да се занимава с най-долната утайка! — сопна се той. — Щом питаш, да ти кажа. — Прокара голямата си ръка през косата и тя щръкна нагоре като корона.

— Да те изоставя? И как те изоставям, като искам да върша нещо полезно, вместо да гния в салона на Дьо Орбанвил, да гледам как Луиз дьо Роан се тъпче с пасти и да слушам лоша поезия и още по-лоша музика? Искам да върша нещо полезно!

— Нали се грижиш за домакинството ни? Нали си ми съпруга? — Връвта на косата му се разкъса от напрежението и гъстите кичури бухнаха в пламтящ ореол. Той се взираше в мен с пламнали очи като ангел отмъстител.

— Така значи — отвърнах студено. — А за теб не е ли достатъчно да си ми съпруг? Не съм забелязала да стоиш у дома по цял ден и да ме обожаваш. А колкото до домакинството… моля те.

— Какво ме молиш?

— Да не говориш глупости. Мадам Вионет върши всичко и то десет пъти по-добре, отколкото бих го свършила аз.

Това беше такава неоспорима истина, че той замълча. Само ме гледаше и мускулчетата на челюстта му потрепваха.

— Така ли? Ами ако ти забраня?

Това ме сепна. Изправих се и го изгледах от глава до пети. Очите му бяха с цвета на мокра от дъжда каменна плоча, широката уста беше стисната в права линия. Едрите рамене бяха изпънати, а ръцете — скръстени на гърдите.

— Забраняваш ли ми? — Въздухът между нас пращеше от напрежение. Исках да премигна, но не бих му доставила удоволствието да откъсна първа поглед от очите му. Какво щях да сторя, ако ми забрани? Вариантите препускаха в ума ми, най-разнообразни — чак до намерението да забия ножа за писма от слонова кост между ребрата му и да подпаля къщата. Единствената идея, която категорично отхвърлих, беше да отстъпя.

Той мълчеше, пое дълбоко дъх. Беше стиснал юмруци и сега ги отпусна с явно усилие.

— Не, не ти забранявам. — Гласът му леко потрепери от усилието да го овладее. — Но ако те помоля?

Сведох поглед към отражението му в полираната маса. Отначало идеята да посетя болницата ми се стори просто интересна, привлекателна алтернатива на безкрайните клюки и жалки интриги в парижкото общество. Но сега… усетих как мускулите на ръцете ми се издуват, щом стиснах юмруци. Не просто исках да работя отново; имах нужда да работя.