Гробовни тайни [bg]

— Искаш ли да опиташ? — предложи ми тя.

— Не, благодаря.

— Страхливец.

Отстрани излишната глина от ръба на чинията, върху която работеше, и залепи излишъка върху голямата глинена топка на работната маса.

— Както е това? — попитах аз.

— Това ли? — Тя се засмя смутено и заглади с палец глината, която току-що бе залепила върху топката. — Нищо, просто лош навик. В началото изхвърлях излишния материал в едно кошче, но след това ме домързя. И това тук започна да расте. Аз обаче си го харесвам. Не се опитвам да му придам някаква специална форма. А и тя непрекъснато се променя. Освен това има терапевтична функция.

Тя удари силно топката и избърса ръце в една кърпа, закачена на скелето.

— А сега трябва да се захвана сериозно за работа.

Разбрах намека и излязох на двора. Във въздуха се носеше лека мъгла. Прекосих през мократа трева и отидох в ябълковата градина. Дърветата бяха стари и изкривени, сигурно бяха на годините на къщата. По голите клони висяха като забравени коледни играчки една-две сбръчкани ябълки, необрани и самотни. Тревата под дърветата беше покрита със съборени от вятъра плодове, които гниеха и изпълваха въздуха със сладкия аромат на ябълково вино.

Тишината беше нарушена от далечния звук на кола, който постепенно се усилваше, но в мъглата нищо не се виждаше. После отвъд живия плет, по алеята, се мерна нещо сиво и колата спря пред градината.

Роупър се измъкна от нея и изсумтя.

— Вече бях решил, че никога няма да стигна — мърмореше той, докато влизаше в двора. — Никак не е лесно да откриеш това затънтено място.

— Мислех, че си някъде наблизо.

Той се ухили и оголи зъби, но острият му поглед попиваше къщата и всичко около нея, без да пропуска нищо.

— „Близо“ е доста относително, доктор Хънтър. Къде е госпожица Келър? Или Траск, като се нарича напоследък?

Не обърнах внимание на присмеха в гласа му.

— При пещта.

Той огледа със съмнение старото ръждясало скеле, което стърчеше от постройката.

— Вътре безопасно ли е?

— Да, стига да не кихаш.

Отправихме се към входа, но преди да стигнем, Софи излезе навън, бършейки ръце в кърпата.

— Добър ден, госпожице Келър — поздрави Роупър и впери поглед в пещта зад гърба й. — Много интересно работно място.

Тя затвори зле пасващата врата, за да не може той да вижда вътре.

— В момента съм заета. Само с Дейвид ли искате да разговаряте?

— Всъщност искам да разговарям и с двама ви — заяви Роупър и отново се ухили. — Има известно развитие на събитията.

Сега осъзнах, че причината за посещението му не е само среднощното обаждане.