Гробовни тайни [bg]

— Обещавам — каза тя.

Нямах друг избор, освен да приема решението й.

Вечеряхме къри със зеленчуци — събрахме всичко, което бе останало в килера и хладилника на Софи. Ако скоро не отидем на пазар, Монк нямаше да има нужда да предприема каквото и да било, просто щяхме да умрем от глад.

Вечерята мина доста вяло. През цялото време си мислех колко изолирани сме от света и въпреки перченето на Софи мисля, че и тя го съзнаваше. Последните няколко дни не й се бяха отразили добре. Твърдеше, че главоболието й е вследствие на напрежение, но всъщност изглеждаше изтощена. Не се съпротивлява особено много, когато й казах, че аз ще разчистя масата, и я пратих да си легне.

— Щом настояваш… сипи си нещо. В хола има бренди и уиски.

И аз бях уморен, но знаех, че ако си легна сега, само ще се въртя в леглото и ще се ослушвам всеки път, когато нещо прошумолеше в старата къща. Софи се качи горе, а аз измих и подсуших чиниите, след което отидох в хола, за да си сипя нещо за пиене. Уискито беше някаква неизвестна марка, но конякът се оказа петнайсетгодишен „Арманяк“ и бутилката бе пълна почти догоре.

Сипах си една солидна доза, хвърлих още една цепеница в печката и се отпуснах на дивана. Помислих си дали на не гледам новините по телевизията, но се съмнявах, че ще науча нещо ново за разследването, а и денят бе достатъчно потискащ.

Вместо това просто стоях в тихата стая, гледах пламъците и слушах пращенето на дървата в печката. Макар Софи да не беше в стаята, присъствието й се усещаше. Върху ниската маса имаше керамични съдове, нейна изработка, на пода бяха поставени няколко по-големи вази, а чамовите мебели и постелките бяха непретенциозни като нея самата. Долавях леката й миризма по възглавниците. Отпивах от арманяка и се чудех на упоритостта й…

Събуди ме звънът на телефона. Скочих на крака, не можех да се ориентирам къде се намирам, празната чаша падна на пода. Телефонът беше върху един бюфет. Грабнах слушалката, преди да иззвъни втори път. Погледнах часовника си — беше два и половина през нощта.

Никой не звъни по това време с добри новини.

— Ало? — Никой не отвърна. — Кой е?

Мълчание. Гледай си работата, казах си аз ядосано. Тъкмо щях да затворя, когато чух някакъв шум в слушалката. Някой дишаше тежко и гърдите му свиреха.

В този момент разбрах, че е Монк.

Усетих как космите по ръцете ми настръхват.

— Какво искаш? — успях да попитам.

Отново мълчание. Тежкото дишане все още се чуваше. След няколко секунди връзката прекъсна.

Усетих, че съм затаил дъх. Затворих телефона. В къщата цареше тишина, бях вдигнал слушалката преди Софи да се събуди. Отидох бързо в кухнята, намерих лист и молив в едно чекмедже и записах номера, от който ми бяха позвънили.

Кодът показваше, че обаждането е от местен стационарен телефон. Стоях, вперил поглед в късчето хартия. Адреналинът ми постепенно спадаше. Нямаше смисъл да се обаждам в полицията, все още не. Не разполагах с доказателства, че е бил Монк, а никой нямаше да обърне внимание на анонимно обаждане.