Дългият път към дома [bg]

Ако не бе надникнал през витрината на галерия „Ганьон“, на Жан Ги тези картини вероятно щяха да му се сторят доста добри. Но бе надникнал. И вече можеше да види разликата. Донякъде съжаляваше. Сега навярно харесваше по-хубави неща, но пък бяха все по-малко.

— Вижте на кого попаднах.

Бовоар дочу от другия край на заведението гласа на Клара, долови победоносната нотка в него и бързо се обърна.

Мъжът, който ги бе заговорил по-рано през деня в „Ла Мюз“, сега стоеше до художничката.

Бовоар усети как сърцето му подскача, но радостта му помръкна мигновено. Осъзна, че си е помислил, че Клара всъщност е намерила Питър.

— Мадам Мороу ми се обади и ми разказа за вашите несгоди — рече мъжът и се представи: — Марсел Шартран. — Стисна ръцете на хората около себе си. — Аз съм собственикът на галерия „Ганьон“. Дойдох, за да ви отведа в дома си.

Когато се настаниха в апартамента на Шартран над галерия „Ганьон“, вече наближаваше полунощ.

Мъжът се оказа любезен и отзивчив домакин. Гамаш знаеше, че не всеки би откликнал по такъв начин на обаждане в единайсет вечерта от непозната, която го моли да я приюти. Нея и тримата й приятели.

Но Марсел Шартран ги бе приел в дома си и сега им наливаше питиета преди лягане, а те си почиваха във всекидневната.

Докато наблюдаваше как Шартран си бъбри с Клара, Гамаш си каза, че този човек или е светец, или има нещо наум. Бившият детектив не бе забравил хищното изражение, изписано на лицето на Шартран, когато за пръв път ги бе видял в „Ла Мюз“.

Когато бе видял Клара.

— Това не е основното ми жилище — обясняваше Шартран. Поднесъл им бе чиния с бисквити и след като бе сипал коняк на Клара и Мирна, бе предложил чаша и на Жан Ги. Когато по-младият мъж го отпрати, Шартран се приближи към Гамаш. — Имам maison на няколко минути оттук в посока Лез Ебулман.

— С гледка към Сейнт Лорънс? — попита Гамаш и също отказа предложеното питие.

— Oui, Chef — потвърди Шартран и си наля един пръст алкохол на дъното на тумбеста чаша.

Гамаш и Бовоар забелязаха как домакинът им неволно се издаде, че знае точно кои са гостите му. Или поне един от тях.

— Тъкмо се върнахме оттам — каза Гамаш. — Невероятна гледка към реката.

— Да. Дъхът ти спира.

Марсел Шартран се отпусна на едно от креслата и кръстоса крака. Докато седеше в покой, леката усмивка не слизаше от лицето му. Не беше самодоволна, каза си Гамаш. Ако някои хора в спокойно състояние придобиваха някак неодобрително изражение, то Шартран изглеждаше удовлетворен.

Погледнато отдалеч, лицето му беше красиво и изтънчено. Но отблизо се виждаше, че е нашарено от многобройни бръчки. Обветрено лице. Благодарение на времето, прекарано сред природата. Каране на ски, преходи със снегоходки, цепене на дърва. Иди стоене на ръба на пропастта и съзерцаване на голямата река. Честно лице.