Измамна светлина [bg]

— Имам вила наблизо. В Ноултън.

— Е, нашата жертва е живеела в Монреал, но е гостувала в селото. Открихме този предмет до тялото й. — Гамаш му подаде жетона на начинаещия. — А това намерихме в апартамента й заедно с няколко брошури. — Показа графика със сбирките. — Днешната среща беше отбелязана с кръгче.

— Коя е жената? — попита съдията, загледан в списъка и жетона.

— Лилиан Дайсън.

Тиери вдигна глава и се вгледа в дълбоките кафяви очи на Гамаш.

— Не се шегувате, нали?

— Познавали сте я.

Мъжът кимна.

— Чудех се защо я няма тази вечер. Обикновено е тук.

— Откога я познавате?

— О, нека помисля. Поне от няколко месеца. Не повече от година. — Тиери изгледа проницателно Гамаш. — Била е убита, предполагам.

Главният инспектор кимна.

— Вратът й е бил счупен.

— Не е падане? Нещастен случай?

— Категорично не — отвърна детективът и си даде сметка, че добрият стар Тиери П. Е изчезнал. Мъжът, който седеше на мръсните стълби до него сега, бе председателят на Върховния съд на Квебек.

— Някакви заподозрени?

— Около двеста души. Празнували са откриване на изложба.

Тиери кимна:

— Лилиан беше художник, както сигурно знаете.

— Знам. А вие откъде сте наясно?

Гамаш застана нащрек. Освен че беше върховен съдия, този мъж познаваше както жертвата, така и селцето, където бе намерила смъртта си.

— Говорила е за това.

— Но нали тук всички са анонимни? — обади се Бовоар.

Съдията се усмихна.

— Е, някои хора са по-приказливи от други. Лилиан и наставницата й са художници. Често ги чувах да си говорят на чаша кафе. С времето опознаваш хората като личности. Не просто като дялове.

— Дялове ли? — попита Жан Ги. — От какво?

— Прощавайте. Вътрешна терминология на организацията. Дял е онова, което чухте от Брайън тази вечер. Всъщност е монолог, но ние не обичаме да използваме тази дума. Звучи като сценично представление. Затова го наричаме дял — нещо, което споделяме.

Върховният съдия засече изражението на Бовоар с умните си очи.

— Намирате го за смешно?

— Не, сър — припряно отвърна младият инспектор. Но и тримата знаеха, че лъже. Бовоар го намираше не само за смешно, но и за покъртително.

— И за мен беше абсурдно — призна Тиери, — преди да се присъединя към Организацията на анонимните алкохолици. Думи като споделяне ми се струваха смешни. Патерица за глупци. Но грешах. Това е едно от най-трудните неща, които някога съм правил. В нашите дялове трябва да сме напълно, брутално откровени. Много е болезнено. Като това, което стори Брайън тази вечер.

— Защо го правите, щом е толкова болезнено? — попита Бовоар.

— Защото освен това е освобождаващо. Никой не може да ни нарани, ако решим да признаем грешките си, тайните си. Могъщо усещане.

— Разказвате на хората тайните си? — попита Гамаш.

Тиери кимна.

— Не на всички. Не пускаме обява в "Газет". Но споделяме с хората от организацията.