![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
Спрях мотора, качих се по каменната алея и тръгнах да се разхождам сред дърветата и древните надгробни камъни. Тук беше по-прохладно, листата хвърляха сянка и нямаше асфалт, който да отразява слънчевата топлина. И наистина беше тихо — храмът се намираше в достолепен квартал и градският трафик оставаше някъде далече. На известно разстояние видях монах с бръсната глава и черни одежди — напяваше нещо и кадеше благовония пред един от гробовете. Ветрецът донесе дима до мен и острата миризма ме върна към детството ми — както се случваше винаги и както, предполагах, винаги щеше да се случва. Замислих се за баща си, който почиваше в друго токийско гробище недалеч от това. Споменът за баща ми ставаше все по-далечен, лишен от емоции, нереален. Когато се сещах за него, все се чудех дали си спомням самия човек, или просто други спомени. Замислих се и за майка си, много по-жива рана, погребана на далечен континент, както бяха помолили нейните опечалени родители. Неохотно се бях съгласил, вярвайки, навярно глупаво, че първо сме отговорни към живите и че мъртвите, безкрайно търпеливи, ще ни разберат.
Едно от нещата, които се въртяха из ума ми, беше въпросът на Саяка дали не съм женен. От една страна това звучеше смешно, ала от друга ме изпълваше с дълбока тревога. Понеже бях наясно, че има неща, които никога няма да мога да й кажа, неща, които тя никога няма да разбере или приеме, неща, които и без това никога няма да искам да споделя с нея. Неща, които бях извършил не само през войната, но и в същия този град, преди броени дни… някои от тях следобеда преди през нощта да се любим за пръв път.
„Ти обаче й каза, че не можеш да говориш за някои неща, нали така?“
Да, бях й казал. И бях решил, че това е своеобразно признание. Но дали наистина беше така? На повърхността, да, ала малко по-дълбоко това всъщност беше най-лошата лъжа — лъжа, скрита под формата на истина, с която единият се облагодетелства и по-успешно заблуждава другия.
Не знаех какво да правя. Просто да избягам с нея? Имах десетте хиляди долара от поръчката на Миямото… дали щяха да стигнат, за да се установим в Америка? И даже да стигнеха, с какво щях да се занимавам после? Пак щях да съм все същият бивш войник, захвърлен на произвола на съдбата, без образование, без перспективи, без полезни умения за нещо, което бих могъл да обясня на Саяка — и на никой друг.
Поклатих глава. Какво щеше да си помисли тя, ако й кажех, че искам да избягаме заедно? Дали щеше да се съгласи? Сигурно щеше да реши, че просто съм влюбено хлапе.
Или пък нямаше? Не знаех. Имах усещането, че вече съм пресякъл границата, до която е можело да успокоя топката или да върна всичко назад. Не го бях предвидил, нито бях разбрал, че се случва, обаче ние като че ли се влюбвахме един в друг. А това означаваше, че Саяка се влюбва в човек, който… ако е знаела какъв е всъщност… Нямах представа какво ще настъпи в душата й. Не ми се и мислеше как ще й се отрази всичко това, след като ми се е доверила и ме е допуснала до себе си.
Най-доброто решение, единственото решение може би щеше да е просто да се справя с проблема с якудза и после да търся изход. Да не й казвам нищо. Нито на нея, нито на никого. И докато месеците преливат в години, а годините — в десетилетия, нещата, които бях извършил през последната седмица и преди това, през войната, постепенно щяха да губят силата си и да ми се струват все по-далечни, докато накрая се превърнат в бледи спомени, като звезди от някаква галактика, чиято светлина стига до Земята за хилядолетия, и дори тогава едва се виждат, ако изобщо се забелязват в нощното небе. Можех да постъпя така. Можех да държа тези два свята на разстояние един от друг. Досега късметът не ми изневеряваше, нали?
Пак късмет. Защо толкова ме смущаваше това? Тъй де, ако не бях случил най-подходящия момент пред дома на Фукумото…