Игри за милиарди [bg]

Когато в ръцете му най-накрая не остана нищо, Ърл изрева:

— Не мога да повярвам, че идвате тук и искате да похарчим четирийсет милиарда за някакъв подвижен смъртоносен капан! — Млъкна за момент, за да е сигурен, че репортерите ще запишат любимата му фраза. — Четирийсет милиарда! За подвижен смъртоносен капан! — повтори той, този път по-решително, сякаш колкото по-бавно произнасяше думите, толкова по-смъртоносни ставаха те.

— Сигурен съм, че можем да обясним всичко това по-късно — заекна Хамилтън.

— Обяснете сега! Слушам ви!

— Добре… аз… — Беше толкова унизително. Той ненавиждаше Ърл Белцър.

— Знаете ли, че сме във война, господине?

— Чета вестниците, да.

Нахалният отговор просто се изплъзна от устата му. Веднага съжали.

Ърл внимателно свали очилата си и ги сложи върху масата.

— Очакваше се това да е смешно ли?

— Ммм, не, сър — запелтечи Хамилтън, видимо изтерзан. Подготвителните сесии с въпроси бяха детска игра в сравнение с това.

— Защото искам да ви кажа нещо. Повече от три хиляди от нашите чудесни момчета и момичета измряха там. Три хиляди синове и дъщери, избити от мюсюлмани фанатици и смахнати типове. Може и това да ви се струва смешно на вас и вашата фирма, но за нас не е смешно, господин Голям началник.

Останалите членове на комисията бяха нащрек и слушаха внимателно. Повечето бяха стари професионалисти в тази игра и до този момент изпитваха някакво съжаление към горкия Хамилтън, притиснат зад голямата маса. Всичко тук опираше до власт. Ърл беше едновременно играч и рефер, можеше да въвежда свои собствени правила, да обстрелва свидетеля си с въпроси без отговор, да интерпретира както си поиска.

Хамилтън нямаше никакъв шанс. Той изпълняваше второстепенна роля по отношение на прерогативите на Конгреса да провежда заседания с предрешен резултат, да укорява и нагрубява свидетелите, да не позволява на никого освен на членовете си да изрази някаква що-годе пълна или завършена мисъл. Разбира се, всичко това беше нелепо и нечестно. От Хамилтън обаче се искаше да спазва нормите на приличие и като агне на заколение да легне, за да бъде заклан елегантно.

Все повече намръщени физиономии гледаха гневно свидетеля. Ролинс и Баджо започнаха тихомълком да отдръпват столовете си от Хамилтън, за да избегнат линията на огъня и гнева на Ърл, който имаше вид на човек, който всеки момент може да извади пистолет и да започне да стреля.

На Хамилтън му се искаше да скочи и да хукне, но имаше чувството, че краката му са циментирани за пода.

— Съжалявам — промърмори той колкото може по-разкаяно, щом му се стори, че Ърл е приключил.

Секретарките зад Ърл започнаха да се кикотят, като опипваха купчините листа на коленете си. Хамилтън не можеше да свали поглед от тях — какво ли щяха да дадат на шефа си след малко? В какво друго гнусно престъпление щеше да го обвини този отвратителен човек? Какво ново обвинение щеше да се появи изневиделица без предупреждение?

Излишни тревоги. Боеприпасите на Ърл бяха свършили — останалите книжа бяха безобидни документи от офиса, дори менюта за поръчки по телефона от околните ресторанти, — но секретарките бяха получили нареждане да изглеждат достатъчно добре въоръжени.