Катерина де Медичи [bg]

Небесата – или адът – се разтвориха в онзи момент. Не знам кое. Знам само, че докоснах нещо и някой чу молитвата ми.

На другия ден следвах краля до следобеда, когато провеждах аудиенции. Като съпруга на дофина приемах много молители, най-вече флорентинци, дошли за помощ. Седнала на трон, изслушвах тъжните им истории.

Първа влезе при мен възрастна жена от рода Торнабуони, свързана чрез брак с Медичите. Живеела в имението на покойния си съпруг, но лакеите на Алесандро ѝ отнели имуществото,  разорявайки я противозаконно с данъци. Напуснала града без нищо. Обещах ѝ достатъчна издръжка, за да живее спокойно в един от добрите манастири край Париж.

После приех банкер със съпруга и шест деца, бил на служба преди много години при свако Филипо Строци – достатъчно, та да предизвика гнева на Алесандро. Уплашен за живота си, избягал от Флоренция със семейството си, изоставяйки цялото си имущество. Обещах да му намеря работа в съкровищницата.

След още неколцина молители се почувствах изморена.

– Ще кажа на другите да дойдат утре – предложи мадам Жонди. – Има един обаче, мадам, с доста странен вид. Настоява да го приемете днес. Твърди, че го познавате и ще се зарадвате да го видите.

Отворих уста да попитам за името на настойчивия просител, но онемях, осенена от ненадейно прозрение. Когато възвърнах дар словото си, наредих на мадам Жонди да го доведе.

Той влезе, облечен в черно и червено – цветовете на Марс и Сатурн; вече зрял мъж, ала кожа и кости. Раираният му жакет висеше върху кльощавите му рамене. Изпитото му лице бледнееше болнаво на фона на синкавочерната коса и вежди. Погледна ме, свали си шапката и се поклони много ниско.

– Мадам Ла Дофин, най-сетне се срещнахме отново.

Бях забравила колко красив е гласът му – кадифен и безкрайно дълбок. Слязох от трона. Той се изправи и аз улових студените му ръце.

– Мосю Руджиери, как се молех да дойдете!