Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Седи си, чедо. Не съм достоен, нито съм заслужил с нещо, за да ми стоиш на крак.
Струваше ми се, че пред мене е застанал човек слаб, с една глава по—нисък, но с такава вътрешна сила, че самият аз се усещах дребен, малък пред него и безпомощен като дете.
Този човек помълча някое време, сетне, като ме изчака да седна, скръсти ръце и наведе смирено глава.
— Благословете и ни пощадете! Амин — прошепна молитвено той. Пак помълча и продължи с благия си и тих глас: — Да бъде нам според Словото ти. Отец, Син и Свети дух да опрости всичките ви грехове. Да се помолим на Отца, на Сина и на Светия дух. Трижди!
И той три пъти коленичи и се изправи, а после прочете молитвата «Отче наш», но ми се стори, че не съвсем тъй както я знаех аз:
— «Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти както на небето, така и на земята. Хляба наш насъщен дай ни и днес. И остави дълговете ни, както и ние оставяме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от злото. Защото твое е царството и силата, и славата но веки. Амин.»
После помълча и продължи:
— Благодатта на нашия господ Исуса Христа да бъде с всички нас! Благословете и ни пощадете! Отец, Син и Светият дух да опрости всичките ви грехове!
Той пак се поклони и изправи три пъти и чак тогава седна до мен. И аз се смутих, защото изпитах чувството, че до мене сяда не обикновен човек, а по—скоро дух някакъв, възприел временно човешки образ. Беше тъмно, само далечната, слаба светлина на звездите стигаше до нас.
— Аз зная кой си, чедо — започна кротко Учителя и благият му тих глас тутакси ми напомни къдравите, пеещи вълни, които прииждаха от морето и ласкаво заливаха крайбрежния пясък. — Зная и причината, поради която си тук — продължи той. — А аз, недостойният, се казвам Йосиф и съм твой съплеменник от България. Българин съм и съм добър християнин, каквито добри християни са били баща ти и майка ти и повечето хора от твоето някогашно село. Аз съм твой приятел и брат. Кажи ми какво мъчи душата ти, чедо, и аз ще ти подам ръка, за да излезеш на светлина.
Като чух думите му, спомних си живота на село и как стояха работите там — че едни бяха за църквата и почитаха поповете и хората на болярина, а другите, сред тях ми и майка ми, наричаха себе си «богомили» и «истински християни», ненавиждаха църквата, а поповете и людете на болярина наричаха «слуги на дявола». Сред нашите богомили имаше един пръв човек, когото баща ми и майка ми и всички смятаха за «пречист», «съвършен», слушаха го и почтително му викаха «Учителю». Сега чичо Никола ми беше довел такъв «пречист». Оня ден видях петима «пречисти», запалени на хиподрома по волята на Людовик и неговия епископ. Като ги гледах да горят, в кръвта ми навярно са заговорили баща ми и майка ми и всички ония, с които те се събираха и дружеха, богомили, какъвто сигурно щях и аз да стана, ако не бяха ме пленили латинците. Пламъците ми напомниха тия неща и ето откъде изскочи в душата ми оня бяс срещу Инесса и рицаря Гийом. Аз бях заченат като богомил, богомилството беше дошло по наследство в душата ми. Но аз не познавах богомилската вяра, когато беше наближило времето да я усвоявам, моите похитители, латинците, започнаха да тъпчат главата ми със своите верски убеждения. Макар че догмите им, сега мога да кажа това на висок глас, никога не са ми били присърце и никога не са ми били ясни.
Като се изшмулих от мислите си, както едно време се изшмулях от храсталаците, когато дирех козите си, рекох на учителя:
— Аз съм на кръстопът, учителю, и туй ми е мъката. Знам, че бог е справедлив и милостив, а чувствувам в съдбата си и усещам посредством кожата си, че към мен е бил несправедлив и жесток. И се питам: с какво съм заслужил недоверието му? С какво съм предизвикал гнева му? Повтарям и преповтарям десетте заповеди, които бог е дал на хората чрез Мойсея, и нито една от тях не виждам да съм престъпил или нарушил. И затова се питам къде е истината: ако бог е справедлив, защо ме наказва без причина? Ако той е милостив, защо ме подхвърля на кучешко изтезание? ... Премислям живота на баща си и майка си, сравнявам постъпките им с божите заповеди и виждам, че нито баща ми ги е нарушавал, нито майка ми. Баща ми правеше път на буболечката, лоша дума не произнасяше, месо не вкусваше. Той живееше като светец. И майка ми беше като него, имаше само един грях: мамеше го! Мамеше го, като ми носеше от време на време по някой комат бял хляб или по някоя мръвка, а той строго ми запрещаваше да вкусвам такива неща. Така че майка ми нарушаваше една от божите заповеди оная, дето запрещава на хората да лъжат. Тя льжеше мъжа си. Но не го правеше за себе си, а заради мен, от милост. Каква лъжа е туй? Ако аз разбирам тази работа с човешкото си сърце, бог ли не можеше да я проумее, чието сърце е самата милост? Но щом е тъй, щом и двамата ми родители водеха праведен живот, според предписанията божи, дадени на хората чрез Мойсея, защо бог ги остави да загинат от ножовете на латинците?