Другият [bg]

Момичетата обожаваха тези групи и песните им заради баща си, но за Марси мелодиите бяха изпълнени и с друг емоционален заряд, навяваха ѝ горчиво-сладки спомени. За разлика от Сара и Грейс тя беше чула за първи път „Викам твоето име“, докато се натискаше с Тери на задната седалка на колата на баща му; той я целуваше по шията и беше пъхнал ръка под блузата ѝ. За разлика от тях тя беше слушала „Не можеш да ми купиш любов“ (песента, която в момента звучеше в стаята на горния етаж), седнала на канапето в първия апартамент, в който беше заживяла заедно с Тери; държаха се за ръце, гледаха черно-бяло копие на „Нощ след тежък ден“ на допотопното видео, купено от гаражна разпродажба за двайсет долара (музикантите от знаменитата четворка — още съвсем млади, се раздаваха и влудяваха публиката), и тя знаеше, че ще се омъжи за младежа до нея, макар той още да не го подозираше. Джон Ленън беше ли вече мъртъв по това време, застрелян на улицата също като съпруга ѝ?

Не знаеше, не можеше да си спомни. Знаеше само, че със Сара и Грейс бяха запазили достойнството си по време на погребението, ала сега животът ѝ като самотна майка (о, тази ужасна фраза!) се простираше пред нея като безкраен, пуст път и музиката на „Бийтълс“ беше като сол в раната, причинена от скръбта. Всеки чудесен вокал, всеки изкусен китарен риф на Джордж Харисън ѝ причиняваше болка. Два пъти излезе от кухнята, където седеше до масата и се взираше в чашата си с изстиващо кафе, отиде до стълбището и си пое дъх да извика: „Стига! Спрете грамофона!“, и два пъти се отказа. И те скърбяха.

Стана за трети път, приближи до шкафа и издърпа докрай чекмеджето с приборите за хранене. Не вярваше да намери, каквото търсеше, обаче го напипа — пакет „Уинстън“. Останали бяха три цигари. Не, четири — едната се беше пъхнала встрани. Марси не беше пушила от петия рожден ден на Грейси, когато получи ужасен пристъп на кашлица, докато бъркаше тестото за тортата, и се зарече завинаги да откаже цигарите. Само че вместо да изхвърли тези последни „воини на рака“, беше тикнала пакета в дъното на чекмеджето с приборите, сякаш нещо ѝ беше подсказвало, че след време отново ще ѝ се прииска да запали.

„Отпреди пет години са. Сто на сто са мухлясали или още по-лошо. Ще кашляш, докато припаднеш!“

Чудесно. Още по-добре.

Извади ги от пакета, едва сдържайки желанието си да запали веднага. „Пушачите никога не се отказват, само спират временно“ — помисли си. Приближи се до стълбището, наклони глава и се заслуша. „И аз я обичам“ беше свършила, сега звучеше „Кажи ми защо“ (извечният въпрос). Момичетата вероятно седяха на леглото на Грейс, не разговаряха, само слушаха. Може би се държаха за ръце. Вземаха причастието на баща си. Албумите му (някои купени от „Да върнем времето назад“, магазина за плочи в Кап Сити, други — по интернет), всички били в ръцете му, с които навремето прегръщаше дъщерите си.