Другият [bg]

— Така ли? Бездомници, хипита?

— Тц. Няма разхвърляни кутийки от бира, опаковки, бутилки от пиячка, нито пък лайна, освен ако тоя, дето е бил там, не се е отдалечавал на двеста-триста метра до най-близките храсти. Не видях да е пален огън.

— И слава на Бога! — възкликна Елфман-старши, — че като нищо щеше да стане голям пожар. И все пак намери ли нещо? Не че е от значение, щото не е останало нищо за крадене, а тия ми ти стари сгради са порутени и не струват пукната пара.

Дъги отново се озърна. На пътя сякаш нямаше никой, обаче му се щеше прахът да се слегне по-бързо.

— Намерих джинси, наглед нови, и боксерки, пак нови на вид, също и скъпи маратонки — от ония с гел в подметките, — които също ми се видяха чисто нови. Само дето бяха изцапани с нещо, също и сеното, върху което бяха.

— С кръв ли?

— Тц, не беше кръв. Нещо, дето беше боядисало с черно сеното.

— Моторно масло, а?

— Не, тате. Не знам какво е, ама не е било черно, само е боядисало сеното отдолу.

Дъги обаче знаеше как изглеждат „колосаните“ петна по джинсите и бельото; откакто стана на четиринайсет, мастурбираше три-четири пъти дневно, изпразваше се във вехта хавлиена кърпа, после я изпираше на чешмата в двора, когато родителите му не бяха вкъщи. Понякога обаче забравяше и материята ставаше доста корава.

Само че това нещо — не знаеше точно какво — беше много, прекалено много, пък и кой луд ще си прави чекии върху чисто нови маратонки „Адидас“, дето струват повече от сто и четирсет долара даже в „Уолмарт“? Дъги не би се поколебал да ги вземе за себе си, ама не и с тази гадост отгоре им, не и с другото нещо, което беше забелязал.