Великолепният негодник
- Автор: Йохансен Айрис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великолепният негодник». Краткое содержание книги:
— Сега е по-малко опасно, защото Алек е в Единбург. Никога няма да ми се предостави по-сгоден случай. — Той вдигна чашата си като за тост. — Пожелай ми късмет, Кейт.
Гавин нямаше да се остави да бъде разубеден, осъзна тя.
— Как ще се справиш?
— От години плащам на разни слуги в къщата на Малкълм, за да мога да си уреждам срещи и да си изпращаме съобщения с Джийни. Стига си ме гледала така изплашено — успокояващо рече той. — Просто отивам да плячкосвам. Дори няма да е толкова опасно, колкото да се открадне някой кон от Кавендиш.
— Ами брат й, Дънкан?
— Дънкан ме харесва, а и не обича особено баща си. Мога да се обзаложа, че няма да хукне подире ни.
— Надявам се да си прав — прошепна тя. — Къде смяташ да я заведеш?
— В Ирландия. Познавам там някои хора, които ще ни скрият. — Той замълча за момент. — Но първо ще я доведа тук за ден или два, за да се помиря с Робърт. Това е и една от причините да отлагам толкова дълго. Робърт трябва да се върне до няколко дни, а така ще мога да го видя, преди да тръгнем за Ирландия.
Заля я дълбоко облекчение. За момент се бе изплашила, че повече няма да го види. Досега не бе съзнавала колко много се е привързала към него.
— Кога да те чакам пак?
— След не повече от четири дни. Всичко, за което те моля, е да има една стая и топло посрещане за моята Джийни.
— Стаята ще е готова, но не мога да ти обещая, че ще харесам това момиче. — Устните на Кейт се присвиха. — Трябва да е много себична, за да те излага на подобна опасност.
Гавин поклати глава.
— Ще промениш мнението си, когато я видиш. — Той хвана ръката й и нежно я стисна. — Ще се молиш ли за мен?
— Разбира се — нацупено каза тя. — Макар че всеки, който е толкова глупав, не го заслужава.
— Но точно глупавите се нуждаят от най-много молитви. — И след тези думи той се обърна и излезе от стаята.
Единбург
Трябва да внимава да не издаде радостното вълнение, което го е обзело, мислеше си Алек, докато се приближаваше към покоите на Джеймс. Кралят не бива да забележи нещо, което да събуди подозренията му. Алек отново трябва да играе ролята на властния господар, а после и на нежния утешител за тялото и духа, така желан от Джеймс. Господи, трудничко ще е. Кой би предположил, че ще му се открие такава възможност? Разбира се, много неприятно бе, че жената умря — жив свидетел винаги е добре дошъл в подобни случаи — но той все пак поне разполагаше с признанието й. Той ще се погрижи да бъде достатъчно.
Никой от двамата стражи пред покоите на Джеймс не му попречи да влезе. Добър знак.
Джеймс седеше на масата си и пишеше. Бе облечен в халат от лилаво и златно кадифе, от което лицето му изглеждаше още по-болнаво бледо. Момчето си умира за лилавото, презрително си помисли Алек. Джеймс смяташе, че яркият цвят засилва царственото му излъчване и го прави по-авторитетен. Алек би могъл да му обясни, че подобни трикове нямат никакво значение. Онова, което е вътре в човека, му дава властта да управлява другите. Джеймс го погледна, и отново сведе поглед към пергамента.
— Много съм ти сърдит. Минаха два дни.
Толкова сърдит, че е наредил на стражите да го пуснат, по което и да е време.
— Жената беше силна. Трябваше да се съсредоточа върху дълга си към вас.
— И приключи ли с това?
— Приключих.
— А резултатът?
Малкълм се усмихна.
— Викарият е луд, както вие подозирахте.
— Значи жената е казала истината?
— Не съвсем. — Той бе решил, че лъжата му би трябвало да е по-находчива от онази, която дойката е казала на Джеймс по-рано. — Момичето е дете на маркиз Франдъл. Той направил дете на дъщерята на някакъв търговец католик в селото. Нашата целомъдрена Елизабет била направо вбесена от младата развратница, но харесвала момчето и искала да го предпази от евентуалните клюки, че има връзка с привърженици на папата, затова се погрижила за укриването на детето.
— Сигурен ли си в това?
— Та кога съм ви заблуждавал? Накрая жената пищеше в агония. Нямаше търпение да признае истината.
Джеймс въздъхна.
— Това е голямо облекчение за мен.
— Така и предполагах. Да ви разкажа ли за разпита?
— Не.
На Джеймс не му понасяше да гледа самите мъчения, но мисълта, как Алек ги провежда, му носеше скрито удоволствие, което той не искаше да признае дори пред себе си. Алек веднъж бе набил с камшик един прислужник, и то пред Джеймс, и накрая кралят вдигна ръката му и я заразглежда, за да провери силата й и да я погали.
— Ще поговорим за това по-късно. — Алек седна на стола и протегна крака. — Този цвят ви отива. Никога не съм ви виждал да изглеждате толкова добре.